специалност: никой друг не смееше да зачеква тази тема.
Дюроа се страхуваше да каже дума. От време на време той поглеждаше съседката си, кръглата шийка на която го съблазняваше. От крайчеца на ухото й висеше брилянт на златна тънка верижка, приличащ на капка вода, търкулнала се върху кожата. Понякога тя правеше забележки, които винаги се съпровождаха с усмивка. Тя имаше забавен, но лек ум, беше безгрижна и весела като ученичка, която се отнасяше към всичко с незлоблив скептицизъм.
Напразно Дюроа се стараеше да й направи някой комплимент, но като не можа да измисли какъв, залови се с дъщерята — наливаше й вино, подаваше гозбите, обслужваше я. Момичето по-сдържано, отколкото майката, благодареше със сериозен тон, с бързи кимвания на глава:
— Много сте любезен, господине — казваше тя и слушаше разговора на възрастните със съзерцателен вид.
Ястията бяха чудесни и всички не скриваха своя възторг от това. Г-н Валтер ядеше като същински гладен вълк, не говореше почти нищо, като разглеждаше изпод очилата си блюдата, които му поднасяха. Норбер дьо Варен правеше същото, като от време на време изтърваваше по някоя капка сос върху колосаната си риза.
Форесте, усмихнат и сериозен, наблюдаваше всичко, като разменяше с жена си любезни погледи, подобно на хора, на които работата им върви като по масло. Лицата на гостите се зачервиха, гласовете ставаха по-високи. От време на време лакеят нашепваше на всекиго от хранещите се на ухото: „Кортон“. „Шато“. „Лазор“?
На Дюроа му харесваше „Кортон“ и всеки път даваше да му наливат в чашата от него. По цялото му тяло се беше разляла възхитителна веселост; горещата вълна, която се издигаше от стомаха към главата му се разливаше по всичките му клетки, обхващаше го целия. И той почувства особена лекота и благодушие във всичките си мисли и чувства.
Поиска му се да говори, да обърне вниманието към себе си, да бъде изслушан, признат, подобно на всички тия хора, които присъстваха в залата. Разговорът, който се водеше непрекъснато, като прескачаха от тема на тема, като се залавяха за най-малкото нещо, след прегледа на всички събития на деня и хиляди други неща, премина най-после към голямото запитване на Морел за колонизирането на Алжир. Г-н Валтер, между две блюда, каза няколко каламбури, с които потвърди скептичния си ум. Форесте разказа съдържанието на своята утрешна статия. Жак Ривал искаше от военното управление на всеки офицер, който е прослужил тридесет години в колониите, да му се дава земя.
— По такъв начин — казваше той — вие ще създадете влиятелно общество, което с времето ще заобича този край, като се запознае с неговия език и с всички главни местни условия, които са най-трудни за всички новодошли.
Норбер дьо Варен го прекъсна:
— Да… Те ще знаят всичко, освен земеделие. Ще говорят на арабски, но няма да знаят как се отглежда цвеклото или се сее жито. Ще бъдат майстори на фехтовката, но нищо няма да разбират от наторяването. Обратно, би трябвало да се даде широк достъп в новите земи на всички желаещи. Способните хора ще си намерят там мястото — другите ще погинат. Това е социален закон.
Настъпи кратко мълчание. Всички се усмихваха. Жорж Дюроа отвори уста и каза, учуден от тона на собствения си глас, като че никога не беше го чувал:
— Туй, от което се чувства липса, е плодна земя. Плодородните площи струват толкова, колкото и във Франция и се разкупуват от богатите парижани. Същинските колонисти от бедняци, отишли там да търсят прехрана, се изтласкват в пустинята, където нищо не расте, поради липса на вода.
Всички присъстващи го погледнаха. Той усети, че червенее. Г-н Валтер го попита:
— Вие познавате ли Алжир? Той отговори:
— Да, господине. Аз прекарах там двадесет и осем месеца и живях в три провинции.
Ненадейно, като забрави за извършеното от Морел, Норбер дьо Варен го запита за една подробност от нравите, която му беше съобщил един офицер. Въпросът се отнасяше за Мзаба — тази куриозна, малка арабска република, създадена в средата на Сахара, в най-сухата част на тази гореща страна.
Дюроа беше на два пъти в Мзаба. И той описа нравите на тази интересна страна, където капка вода се оценява със стойността на злато, където всеки жител се привлича на обществена служба, където търговската честност стои много по-високо, отколкото при културните народи.
Той говореше красноречиво, донякъде със самохвалство, възбуден от виното и от желанието да се хареса — разказваше анекдоти от полка, случки от арабския живот, военни приключения. Даже намери някои колоритни изрази, за да опише тези голи, жълти пространства, горящи под силните пламъци на слънцето. Всички жени бяха устремили очите си към него. Г-жа Валтер промълви със своя слаб глас:
— От вашите спомени вие бихте могли да напишете чудесна серия статии.
След това Валтер започна да разглежда младия човек през горния край на очилата си, както той винаги разглеждаше хората. Ястията той разглеждаше изпод очилата.
Форесте се възползва от момента:
— Любезни господин директоре, аз вече ви говорих за г-н Жорж Дюроа, като ви исках позволението да го взема за мой помощник за политически информации. Оттогава, от когато Марамбо ни остави, при мене няма никой, който да събира необходимите и конфиденциалните новини и вестникът страда от това.
Господин Валтер зае сериозен вид и повдигна съвсем очите си, за да погледне Дюроа право в лицето. После каза:
— Няма съмнение, че господин Дюроа има оригинален ум. Ако той желае, да дойде да поговори с мен утре в три часа, ние ще наредим това. — После, като помълча, отново се обърна към младия човек: — Но дайте ми сега неголяма серия от бележки за Алжир, опишете в тях вашите спомени и засегнете въпроса за колонизацията, както направихте сега. Това е злободневно, много навременно и аз съм уверен, че това ще се хареса на нашите читатели.
Но побързайте! Първата статия ми е нужна утре или вдругиден, за да се заинтригува публиката, докато в камарата се разглежда запитването.
Г-жа Валтер добави, с мила сериозност, като придаваше на всяка своя дума лек покровителствен оттенък:
— С това очарователно заглавие: „Спомени на африканския ловец“. Нали г-н Норбер?
Старият поет, който късно беше добил известност, ненавиждаше и се надсмиваше на всички начинаещи. Той отговори със сух тон:
— Да, чудесно, но при условие, че следващото ще има същия стил, нещо, което е много трудно; да не се издържи, то е също, както в музиката да не вземеш верен тон.
Г-жа Форесте хвърли на Дюроа ласкав и ободряващ поглед, поглед на познавач, който казваше: „О, ти далеч ще отидеш?“. Г-жа дьо Морел през всичкото време се обръщаше към него и брилянтът на ухото й непрекъснато трептеше, а прозрачната капка като че ей сега щеше да се откъсне и падне…
Момичето стоеше неподвижно и сериозно, като беше навело глава над чинията си.
Лакеят отново обикаляше масата, като наливаше в сините чаши йоханигсбергско вино. Форесте предложи тост в чест на г-н Валтер, за процъфтяването на „Ла ви франсез“.
Всички присъстващи се поклониха на патрона на вестника, който се усмихваше, а опияненият от успеха Дюроа изпи чашата си наведнъж. Струваше му се, че ей така той би изпил цялото буре, изял би цял бик, удушил би един лъв. Той усещаше по тялото си необикновена бодрост, в ума си — непреклонна решителност и безгранични надежди. Сега той не беше чужд между тези хора; дойде, за да заеме положение, да си извоюва място. Той вече гледаше на всички с по-голяма увереност и най-после се осмели да се обърне към съседката си:
— Госпожо, имате чудно хубави верижки. Тя се обърна към него с усмивка:
— Аз сама измислих да окачвам брилянта тъй, просто на една верижка… Може да се помисли, че това са росни капки, нали?…
Той прошепна, смутен от своята смелост, като се страхуваше да не каже глупост:
— Туй е чудесно, но и вашето ушенце украсява всичко това. Тя му благодари с поглед, с един от ония лъчезарни женски погледи, които проникват в самото сърце.
Като обърна главата си, неговият поглед се срещна с погледа на г-жа Форесте, също така благожелателен, но в него сега той забеляза по-голяма живост и кокетство…
