каже, че е болен.
Седна на масата, натопи перото в мастилницата, подпря с ръка главата си и се замисли. Напразно беше всичко. Нищо не излизаше. Но не се отчая. „Не съм свикнал — каза си той. — Това е занаят, както и всички други, трябва да се практикува. Аз имам нужда от помощ, ще ида при Форесте, той ще ми приготви статията за десет минути“.
Облече се и излезе на улицата. Съобрази, че още е рано да отиде при него и че навярно той става късно. Дюроа бавно тръгна по булеварда.
Нямаше още девет часа, когато той се озова в парка „Монсо“; там, след утринното поливане, беше свежо. Седна на една пейка. Някакъв елегантен млад човек бързо вървеше назад-напред — без съмнение очакваше някоя жена. Скоро тя се показа, забулена с воал; хвана ръката му, стисна я и след това се отдалечиха.
Бурна жажда за любов обхвана Дюроа — жажда за изящна, благоуханна, нежна любов.
Той стана и тръгна към Форесте, като мислеше за него. И върви му все пак — когато се приближи до входа на къщата, приятелят му тъкмо излизаше.
— Ти! Толкова рано! Какво искаш?
Дюроа, смутен от тази неочаквана среща, промълви:
— Работата… Работата е в това, че аз никак не мога да се справя със статията, която Валтер ми поръча. Това не е чудно, понеже аз никога не съм писал. Нужна е практика. Аз скоро ще се науча, но как да започна? Мисли имам, но не мога да ги изразя.
Форесте лукаво се усмихваше:
— Това ми е известно.
— Да, да, всичко в началото е така. Ето, аз дойдох… Исках да те помоля да ми помогнеш. За десет минути ти всичко ще скицираш, ще ми покажеш как да започна… Без тебе аз нищо не мога да направя.
Форесте весело се усмихваше и потупа своя стар приятел по рамото:
— Върви — каза той — при жена ми, тя ще ти помогне по-добре от мен, тя разбира този занаят. За съжаление, аз сега съм зает.
Дюроа изведнъж се смути, поколеба се:
— Но в такова време, аз не мога да я безпокоя.
— Можеш. Тя вече стана. Стои в моя кабинет и поставя в ред бележките ми.
Дюроа упорстваше:
— Не… Това не е възможно.
Форесте го хвана за раменете, обърна го и го тласна към стълбите.
— Но върви, щом ти казвам. Нима искаш да ме накараш отново да се кача на третия етаж, за да обясня твоя проблем.
Дюроа най-сетне склони:
— Благодаря, отивам. Ще й кажа, че ти си ме заставил.
— Да, да. Тя няма да те изяде, бъди спокоен. Не забравяй главното: в три часа.
— Не бой се, няма да забравя.
Форесте тръгна с бързи крачки, а Дюроа бавно се изкачваше по стълбите, като обмисляше какво да каже. Вълнуваше се как ще бъде приет.
Лакеят, с четка в ръка, отвори вратата:
— Госпожата е вкъщи — каза той, без да чака да го запитат.
— Попитайте госпожа Форесте може ли да ме приеме и й кажете, че нейният мъж, с когото се срещнах на улицата, знае това — помоли Дюроа.
Той остана да чака. Лакеят се върна, отвори вратата и съобщи:
— Госпожата ви чака.
Тя стоеше до писмената маса в една малка стаичка, стените на която бяха покрити с лавици от черно дърво, по които бяха наредени книги. Подвързии с различни цветове оживяваха и украсяваха еднообразните редове на книгите.
Тя се обърна усмихната, облечена в бял изящен пеньоар обшит с дантели, протегна му ръката си, която изпод широкия ръкав се разголи цялата.
— Толкова рано? — каза тя, после добави: — Но това не е упрек, а само въпрос.
— Извинете — каза той, — аз не исках да дойда, но вашият мъж ме накара. Аз така съм смутен, че не смея да кажа какво ме доведе тука.
Тя му предложи стол:
— Седнете и кажете.
Тя държеше в ръката си писалка от перо на гъска, като изкусно го въртеше между двете си ръце. Пред нея имаше голям лист хартия, изписана до половината. Работата беше прекъсната от пристигането на младия човек.
Когато работеше на тази маса, тя се чувстваше твърде комфортно. Нейният пеньоар издаваше аромата на току-що освежена от тоалета плът. Дюроа си представяше нейното младо, чисто тяло, нежно обвито в тия ефирни дрехи.
— Е, в какво се състои работата? — попита тя.
Той нерешително каза:
— Ето… но истина… аз не смея… Вчера аз работих много до късно… Днес още в ранно утро… Опитах се да напиша статия за Алжир по молбата на Валтер… но нищо не излезе… аз скъсах черновите… аз не познавам този занаят; аз дойдох да помоля Форесте да ми помогне…
Тя го прекъсна, като весело се усмихваше, доволна, поласкана:
— Той ли ви прати при мен?… Това е мило…
— Да. Той каза, че ще ми помогнете по-добре от него… Но аз не смеех, не исках. Разбирате ли?
Тя стана:
— Да, това е много мило сътрудничество. Аз съм във възторг от това. Седнете на мястото ми; моят почерк е познат в редакцията. Ние ей сега ще напишем една чудно хубава статия.
Той седна, взе перото и лист хартия. Мадам Форесте, права, гледаше неговите приготовления. После взе от камината една цигара й запуши.
— Аз не мога да работя без цигари. Е, какво ще ми разкажете?
Той учудено повдигна глава.
— Аз не знам. Именно затова дойдох при вас.
— Да, аз ще ви помогна.
Смутен, той най-после плахо каза:
— Аз искам да разкажа за пътуването си от самото начало.
Тя седна срещу него, от другата страна на масата, като го гледаше в очите:
— Хайде, разкажете ми от самото начало, без да бързате, аз ще разбера това, което е нужно.
Той не знаеше как да започне; тя го заразпитва като свещеник на изповед, задаваше му въпросите така, че той с лекота си спомняше забравените подробности и срещи. Той разказва четвърт час, след което тя го прекъсна:
— Сега да започнем. Представете си, че описвате своите впечатления на някой приятел; това ще даде възможност да се кажат множество глупости, уместни забележки, ще бъдете естествен и занимателен. Почнете: „Мили Анри, ти искаш да узнаеш какво е това Алжир — аз ще ти кажа. Аз искам да ти изпратя от моята малка колиба нещо като дневник, в който животът ще бъде описан ден по ден, час след час. Няма друго какво да правя. Понякога това ще бъде малко грубо, но нали ти не бива да го показваш на своите познати дами…“
Тя прекъсна диктуването, запали угасналата цигара. Тихото скърцане на перото спря.
— Продължаваме: „Алжир е голямо френско владение, разположено на границата на неизследваните страни — пустинята Сахара, Централна Африка и пр. Алжир е вратата, бялата красива врата, която води към този своеобразен материк. Но дотам трябва да се отиде. Това не е лесна работа. Ти знаеш, че аз съм добър учител по езда, аз обучавам конете на полковника; но нали можеш да бъдеш добър ездач и лош моряк. Това се отнася за мен. Спомняш ли си за майор Симдрег, когото ние наричахме доктор Ипек? Когато ни се приискаше да останем за денонощие в лазарета, в този благословен кът, ние отивахме при него. Той
