Бел Ами

Той млъкна, после допълни:

— За нашите читатели ще бъде интересно да знаят какво мислят в Китай и в Индия по въпросите, които тъй силно вълнуват общественото мнение.

После се обърна към Дюроа:

— Наблюдавай как действа Сен Потен, той е чудесен репортер, и се старай да се научиш да извличаш всичко от събеседниците си в продължение на пет минути.

След това той пак важно взе перото, като искаше да подчертае необходимостта от дистанция със своя приятел и нов колега.

Щом като излязоха, Сен Потен започна да се смее:

— Ей ти тебе фокусник! — обърна се той към Дюроа. — Той сякаш ни взе за свои читатели.

Докато вървяха по булеварда, репортерът предложи:

— Да сръбнем ли нещо?

— Добре. С удоволствие. Много е горещо.

Влязоха в едно кафене и си поръчаха разхладителни напитки. Сен Потен се разприказва, разказваше за вестника, за всичко, с големи подробности.

— Патронът? Той е същински евреин! А вие знаете, че евреинът трудно се променя. Каква раса! — и той заизброява цял ред от примери за неговото скъперничество, тъй присъщо на синовете на Израиля, разказва за неговите печалби, за неговото безсрамно търгашество и въобще за неговите лихварски наклонности. — При това той е много практичен човек, който на никого не вярва и управлява всички. Неговият вестник е официален, католически, републикански, либерален, орлеански, който му служи, само за да поддържа борсовите операции и разните начинания. В това отношение той е майстор, печели милиони, като основава дружества, които нямат нито стотинка капитал…

Сен Потен наричаше Дюроа „мили приятелю“ и продължаваше да разказва:

— Тоя скъперник приказва като Балзак. Представете си следния случай. Преди няколко дни аз влязох при него в кабинета му, където беше старият глупак Норбер и Дон Кихот Ривал, дойде и Монтеген, нашият управител, със своята известна на цял Париж сафтянена чанта. Валтер повдигна глава и попита:

— Какво ново има? Монтеген наивно отговори: Аз току-що изплатих петнадесет хиляди франка, нашият дълг за хартията.

Патронът подскочи от мястото си.

— Какво казвате?

— Аз заплатих на господин Прив.

— Вие сте си изгубили ума!

— Защо… защо… защо…?

Свали очилата си и ги избърса. После се усмихна с онази странна усмивка, която се появява винаги, когато е намислил да каже нещо хитро или важно:

— Защо? Защото бихме могли от това да получим едно сериозно намаление.

Монтеген, учуден, отговори:

— Но господин редакторе, сметката беше проверена от мен и одобрена от вас…

Тогава патронът отсече:

— Не трябва човек да бъде тъй наивен като вас. Трябва да знаете, Монтеген, че първо трябва да събирате дълговете и след това вече да се извършват разни видове плащания.

И като махна с глава, Сен Потен авторитетно добави:

— Е?… Не е ли в Балзаковски стил всичко това?

Дюроа никога не беше чел Балзак, но отговори убедено:

— Да, дявол да го вземе.

След това репортерът нарече г-жа Валтер „една голяма пуйка“, а Норбер дьо Варен „стар нещастник“. Каза, че Ривал подражава на Фервак. А като стигна до Форесте, подчерта:

— Да, на него му провървя, защото намери такава жена!

Дюроа попита:

— А каква е неговата жена?

Потен, като потриваше ръцете, си каза:

— О, това е тънка игра. Тя е любовница на стария Водрек, граф Водрек. Той даде зестрата и я омъжи.

Дюроа изведнъж почувства тръпки и нервно потрепера; искаше му се да наругае и изблъска този бърборко. Но само го прекъсна и попита:

— Сен Потен ли е вашето име?

— Не, казвам се Тома. В редакцията започнаха да ме наричат Сен Потен.

Дюроа плати напитките и каза:

— Струва ми се, че вече е време да посетим ония двама големци.

Сен Потен се закикоти:

— Колко сте наивен! Нима мислите, че аз наистина ще отида да питам китаеца и индиеца какво мислят за Англия? Аз по-добре от тях зная какво са длъжни да мислят пред читателите на „Ла ви франсез“. Аз вече съм интервюирал петстотин души от тези китайци, индуси, японци… Всички те са ми отговаряли едно и също нещо. Аз само трябва да взема статията си за последния от тях и да я препиша цялата. Ще изменя само заглавието и титлата, възрастта, свитата. О, тука вече не трябва да се греши, защото ще ме изобличи „Фигаро“ или „Голоа“, но за сметка на това аз получавам най-верни сведения само за пет минути от портиерите на хотел „Бристол“ или „Континентал“. Нека тръгнем за там и ще си попушим по пътя. После ще си поискаме от касата на редакцията пет франка за файтон. Ето, любезни мой, как си уреждат работите практичните хора.

Дюроа каза:

— При такива условия е изгодно човек да бъде репортер.

Журналистът тайнствено отговори:

— Да, но най-изгодна е хрониката — тя не е нищо друго, освен замаскирана реклама.

Те станаха и тръгнаха по булеварда, по посока към църквата „Мадлен“. Сен Потен неочаквано каза:

— Слушайте, ако си имате работа, то не сте ми нужен.

Дюроа му стиска ръката и се отдалечи.

Мисълта, че тази вечер ще трябва да пише статия, го измъчваше. Той вървеше и си спомняше за разни факти, случки и анекдоти. Стигна до авенюто на Елисейските полета, където рядко се виждаха разхождащи се хора. Париж беше пуст през тези горещи дни.

След като обядва в малък ресторант близо до арката Етуал, той бавно тръгна по булеварда към дома си.

Щом се прибра, той веднага седна до писмената маса. Като видя пред себе си голям лист хартия, тутакси обмисления материал се изпари от главата му. Той се мъчеше да си спомни поне някои факти, да ги задържи. Но щом се сетеше за нещо, то изчезваше; всичко се превръщаше в някакъв хаос. Той не знаеше как да подреди фактите, каква форма да им даде, откъде да започне.

Като се блъска цял час и похаби пет страници, по които беше написал само няколко начални думи, той реши: „Още нямам опит. Трябва да взема още един урок.“ И пред него изпъкна възможността да прекара още едно утро в работа с госпожа Форесте, в това дълго, интимно, сърдечно tete-a-tete; при тази мисъл той целият затрепера. Повече не се опита да работи, може би от страх да не обърка всичко, и реши да легне.

На другата сутрин той стана късно, без да бърза, сякаш предчувстваше очакващото го удоволствие от посещението. Беше тече от десет часът, когато той позвъни на къщата на своя приятел.

Лакеят каза:

— Господарят е зает.

Дюроа дори и не помисли, че мъжът може да бъде в дома си. И помоли:

— Кажете, че това съм аз, по една спешна работа.