След пет минути го въведоха в кабинета, където беше прекарал такова чудно утро.
Мястото, където той беше седял, беше заето сега от Форесте; той беше облечен в халат, в меки туфли, с шапка. Жена му, в същия пеньоар, стоеше до камината и диктуваше с цигара в уста.
Дюроа, като се спря на вратата, каза:
— Извинете, аз ви попречих.
Приятелят му, като вдигна сърдито глава, изръмжа:
— Какво още искаш? Кажи веднага! Ние бързаме.
— Дюроа, засрамен, шепнеше:
— Нищо, нищо, извинете.
Но Форесте се разсърди:
— Казвай какво има, дявол да го вземе! Време за губене няма. Нима ти дойде тук, само за да ни поздравиш?
Дюроа, силно смутен, реши да каже:
— Не… работата е в туй, че… аз пак не мога да напиша статията… а ти… а вие бяхте тъй мили миналия път. Аз се надявам… и затова посмях да дойда…
Форесте го прекъсна:
— В края на краищата, ти ни се присмиваш. Значи ти си мислил, че аз ще изпълнявам твоята работа, а ти ще вземаш парите. Много хубава работа!
Младата жена продължаваше да пуши, без да каже нито дума, и през всичкото време се усмихваше с неопределена усмивка, която скриваше нейната вътрешна ирония.
И Дюроа, зачервен от срам, мърмореше:
— Простете ми, аз се надявам, аз мислех… — После изведнъж каза ясно: — Хиляди извинения, госпожо, простете, позволете ми горещо да ви благодаря за хубавата статия, която вчера ми написахте.
След това той се поклони на Шарл:
— В три часа ще бъда в редакцията.
И с бързи крачки тръгна към квартирата си, като се заканваше „Добре, аз ей сега ще напиша тази статия сам, те ще видят…“
Възбуден от гняв, като влезе в стаята си веднага седна да пише. Той продължи описанието на приключенията, започнато от г-жа Форесте, като го претрупваше с подробности, взети от фейлетонните романи, измисляйки невъзможни случайности. Всичко това беше написано с неустановения стил на гимназист. След един час той завърши статията, която беше пълен хаос, и, уверен в себе си, я занесе в редакцията.
Там срещна най-напред Сен Потен. А той, като му стисна ръката като на сътрудник, го попита:
— Четохте ли моя разговор с китайците и индусите? Нали е смешно? Целият Париж се смя. Аз не видях даже крайчеца на обущата им.
Дюроа, който още нищо не беше чел, взе вестника и започна бегло да разглежда дългата статия, озаглавена „Индия и Китай“, докато репортерът му посочваше и подчертаваше най-интересните места.
Пристигна и Форесте, задъхващ се, със сериозен и загрижен вид:
— Много добре, и двамата ми трябвате.
Той им посочи ред политически справки, които те трябваше да направят до вечерта.
Дюроа му представи статията си.
— Ето продължението за Алжир.
— Добре, дай я. Аз ще я предам на директора.
С това разговорът приключи.
Сен Потен и новият му колега излязоха в коридора.
— Бяхте ли на касата? — попита Сен Потен.
— Не. Защо?
— Защо ли? За да получите заплатата. Редно е винаги да си вземате парите за месеца предварително. Малко ли неща могат да се случат.
— Е…, разбира се, но малко ми е неудобно.
— Аз ще ви представя на касиера. Той няма да има нищо против. Тук плащат добре.
Дюроа получи двеста франка, от които двадесет и осем франка за статията. В джобовете си носеше и заплатата, получена от Железниците — всичко триста и четиридесет франка. Никога той не беше имал такава сума и му се стори, че вече е богат за дълго време.
Сен Потен го заведе в четири-пет редакции, които се конкурираха с техния вестник. Той се надяваше да узнае нужните му новини, благодарение на своята приказливост и хитрост.
Вечерта Дюроа нямаше какво да прави и реши да отиде в „Фоли Бержер“.
— Аз съм Жорж Дюроа, сътрудник на „Ла ви франсез“ — представи се той на пропуска. — Преди няколко дни бях тук с господин Форесте, който обеща да ми осигури безплатен вход. Не знам дали ви е информирал за това.
Прегледаха акуратно списъка, но не откриха неговото име. Въпреки това, контрольорът любезно каза:
— Заповядайте, влезте и се обърнете към управителя, той навярно ще уважи вашата молба.
Дюроа влезе и веднага срещна Рашел, жената, която беше завел първата вечер със себе си. Тя се приближи до него:
— Добър вечер, мили, как си?
— Добре, а ти?
— Аз също. Знаеш ли, че вече те сънувах два пъти?
Поласкан, Дюроа се усмихна:
— Е, какво означава това?
— Това значи, че ми харесваш, чудако, и че ние ще започнем отново, ако пожелаеш…
— Тази вечер, ако искаш можем да бъдем заедно.
— Да, ще се чувствам щастлива.
— Добре, но… — той се колебаеше, смутен от това, което искаше да каже. — Но… работата е в това, че в момента нямам пари; бях в клуба и там изгубих всичко.
Тя го погледна в очите, като чувстваше лъжата с инстинкта на проститутка, свикнала с хитростите и измамите на мъжете.
— Лъжеш — каза тя. — Това не е хубаво от твоя страна.
Той смутено се усмихна:
— Искаш ли да ти дам десетте франка, които ми останаха?
С безкористността на куртизанка, която удовлетворява каприза си, тя прошепна:
— Колкото решиш, миличък, аз те искам.
Като отправи поглед към пленителните мустаци на младия човек, тя нежно го хвана под ръка и каза:
— Да изпием по един гренадин и после да се поразходим малко. Бих желала да отидем до Операта. Но нали обещаваш, че рано ще отидем вкъщи…
Дюроа спа до късно в дома й. Отдавна се беше вече съмнало, когато той излезе, за да купи „Ла ви франсез“. С треперещи ръце разтвори вестника, но не намери статията си; погледът му шареше върху вестникарските колони с надежда да види името си.
Нещо тежко легна на сърцето му — и от умората от любовната нощ, и от тази неприятност, която за него бе съкрушително нещастие.
Той се прибра вкъщи и легна. Заспа на леглото облечен.
В късния следобед Дюроа отиде в редакцията и влезе при Валтер:
— Тази сутрин бях много учуден, като видях, че моята втора статия за Алжир не е поместена — каза той с нескрит упрек.
Редакторът вдигна глава и сухо каза:
— Аз я дадох на вашия приятел Форесте, като го помолих да я прегледа. Той прецени, че е неудовлетворителна и вие ще трябва да я поправите.
Дюроа, разгневен, излезе без да каже нито дума, бързо влезе в кабинета на своя приятел и
