— Нищо.
Сърцето му радостно затуптя, когато под една от колоните намери името си, напечатано с големи букви: ЖОРЖ ДЮРОА. Каква радост…
Вече с вестника в ръка, той тръгна по тротоара, без да мисли за друго нещо, с накривена шапка, готов да спре всеки минувач и да му каже: „Купете този вестник, тука е моята статия“.
Искаше му се да вика, както това вършат вестникопродавачите: „Прочетете «Ла ви франсез», прочетете статията на Жорж Дюроа «Спомените на един африкански ловец»“. И изведнъж на него самия му се прииска да прочете статията си на обществено място, в кафене, между тълпата.
И тръгна да търси заведение, където вече има посетители. Трябваше дълго време да скита, докато най- после реши да влезе в една винарна. Седна на една маса и си поиска, без да се съобразява с ранния час, ром, както би си поръчал и абсент. После повика слугата и му каза да му даде „Ла ви франсез“. Но препасаният с бяла престилка младеж отвърна:
— Нямаме такъв вестник, ние получаваме други вестници. Дюроа се разсърди.
— Ето там продават…
Слугата изтича и веднага му донесе един брой от вестника.
Жорж Дюроа жадно започна да чете своите „Спомени“, като няколко пъти високо повтаряше: „Много добре… Много добре… Отлично…“ Искаше да обърне вниманието на съседите и да породи в тях желанието да разберат какво интересно има в този вестник. После стана и, като излизаше, остави вестника на масата. Съдържателят забеляза това и се обърна към него:
— Господине, господине, вие забравихте вестника си.
— Аз вече го прочетох и затова ви го оставям — отговори той. — В него днес има напечатана една много интересна статия.
Той не посочи коя е тази интересна статия, но, като излизаше, видя как един от посетителите взе вестника.
След като излезе на улицата, той реши да отиде в управлението, където работеше, за да си получи месечната заплата и да си подаде оставката. Той потреперваше от възторг при мисълта как ще изненада своя началник и колегите си. Нарочно вървеше бавно, за да не бъде там по-рано от девет и половина, тъй като касата се отваряше едва в десет часа.
Зданието, в което се помещаваше управлението, беше голямо и тихо, а зимно време през целия ден трябваше да се осветлява. Тук работеха осем служители, а в ъгъла, зад завесите се намираше помощника на началника.
Дюроа най-напред отиде да получи заплатата си. Парите бяха сложени в жълт плик, поставени в чекмеджето на касиера. След това с високомерна походка отиде в голямата зала, в която беше прекарал толкова дни. Щом влезе, помощник-началникът Потел го извика:
— А! Вие ли сте, господин Дюроа. Началникът вече няколко пъти ви търси. Вие нали знаете, че той не разрешава да отсъствате от служба два дни подред без медицинско свидетелство.
Дюроа стоеше в средата на стаята и предварително се възхищаваше на ефекта, който ще предизвика съобщеното от него. И на висок глас каза:
— Това съвсем не ме интересува!
Служителите бяха поразени. Потел показа главата си иззад завесите, зад които той се предпазваше от простуда. Настъпи такава тишина, че се чуваше дори бръмченето на мухите:
— Какво казахте? — попита плахо Потел.
— Казах, че не искам да знам за това. Аз дойдох само, за да си дам оставката. Аз постъпих на работа в редакцията на „Ла ви франсез“ със заплата 500 франка, без да се имат предвид хонорарите. Днес аз дебютирах.
Искаше му се да продължи тази приятна минута, но не можеше да се сдържи да не изрече всичко наведнъж. Ефектът беше пълен. Никой дори не помръдна. Дюроа победоносно заключи:
— Аз ей сега ще съобщя за това на господин Пертюи, после ще си взема сбогом и с вас.
И той излезе, за да отиде при началника. А той, щом го видя, извика:
— А, ето ви и вас… Вие знаете ли, че аз… Но Дюроа го прекъсна:
— Стига. Няма защо да викате толкова.
Г-н Пертюи, човек дебел, зачервен, изведнъж се почувства смазан и поразен. Дюроа продължаваше:
— Омръзна ми вашата дупка. Днес аз постъпих в един вестник. Предложиха ми хубаво място… Имам чест да ви се поклоня.
Това каза Дюроа и излезе.
Той се върна да стисне ръцете на своите бивши колеги, които го гледаха респектирани, тъй като през отворената врата бяха чули разговора му с началника.
Най-после Дюроа се озова на улицата с последната заплата в джоба си, получена от Железниците.
Той закуси в един скъп ресторант, пак изпрати момче от персонала да закупи вестник „Ла ви франсез“ и пак го остави на масата, след като излезе. После от няколко магазина накупи разни ненужни работи, само за да му ги доставят на негово име: Жорж Дюроа, сътрудник в „Ла ви франсез“. Като съобщаваше улицата и номера на къщата, той добавяше:
— Ще ги оставите на портиера.
Понеже имаше още време, той влезе в една печатница, където веднага, в присъствието на лицето, което е направило поръчката, приготвяха визитни картички. Поръча си сто, като под фамилното си име постави своето ново звание.
Накрая тръгна към редакцията.
Форесте го прие високомерно, както приемат подчинени: — А! Ето те и теб… много добре. Аз имам няколко поръчки. Почакай ме десет минути. Нека най-напред да си свърша работата.
И продължи започнатото писание.
На другия край на голямата маса едно дребно човече, доста бледо, тлъсто, без коса, изпъчено, с лъснал се череп, пишеше, като беше заврял лицето си в хартията — толкова беше късоглед.
Форесте го попита:
— Сен Потен, кажи в колко часа ще отидеш да интервюираш нашите господа?
— В четири.
— Ти ще вземеш със себе си Дюроа, младият човек, който стоеше ей сега пред тебе и ще го посветиш в тайните на професията.
— Добре.
После, като се обърна към Дюроа, Форесте добави:
— Ти донесе ли продължението на статията за Алжир? Началото има голям успех.
Смутен, Дюроа каза:
— Не… Аз мислех, че ще намеря време след обяд… Имах толкова работа да върша, че никак не можах…
Форесте сви рамене недоволно:
— Ако не бъдеш акуратен, рискуваш с бъдещето си. Валтер разчиташе на твоята статия. Аз ще му кажа да отложи до утре… Ако ти, приятелю мой, мислиш, че ще ти плащат за мързела, грешиш.
След кратко мълчание, той добави:
— Желязото трябва да се кове докато е горещо! В това време Сен Потен стана.
— Аз съм готов — каза той.
Форесте, като се обърна и като зае почти тържествена поза, за да даде нужните заповеди, каза на Дюроа:
— Тогава… ето какво… Тук, в Париж, от два дни се намират китайският генерал Ли Тценг Фао, който се е настанил в „Континентал“ и раджата Тапозахиб Рамадерао Пали, който е в хотел „Бристол“. Вие ще ги видите и ще поговорите с тях.
След това се обърна към Сен Потен:
— Не забравяй главните точки, които ти посочих. Попитай раджата и генерала какво мислят за политиката на Англия в Далечния изток, за нейната колонизаторска политика и за надмощието й в колониите; какви са техните надежди за намесата на Европа изобщо и на Франция в частност.