на билбоке. При това той отваря устата си, като че ли иска да глътне топката.
Един от сътрудниците се обърна към него:
— Знаеш ли, Форесте, аз знам къде продават чудно билбоке, от много скъпо дърво. То е било собственост на испанската кралица. Не струва много скъпо.
— Къде е това? — попита Форесте.
Изпусна на тридесет и седмия удар, отвори шкафа, където Дюроа видя около двадесет великолепни билбокета, грижливо сложени в колекции и номерирани, като съкровище. Като сложи своето билбоке на мястото му, той попита:
— Къде се намира тази скъпоценност?
— В продавача на билети в театър „Водевил“ — отговори журналистът. — Аз утре ще ти го донеса. Искаш ли?
— Добре. Аз ще го купя, ако наистина е добро; повече билбокета не са нещо излишно.
После се обърна към Дюроа и му каза:
— Хайде с мен, аз ще те заведа при патрона. Иначе ще трябва да чакаш тук до седем часа вечерта.
Те минаха през приемната; същите лица стояха на предишните си места. Когато Форесте се яви, младата жена и старата артистка бързо се приближиха до него.
Той заведе всяка една от тях до прозореца и, макар те да приказваха много тихо, все пак Дюроа можа да чуе, че той и на двете им говореше на „ти“.
След това двамата влязоха при редактора.
Заседанието, което беше се проточило повече от час, се състоеше от игра на карти с някои от тези господа с плоски шапки, които Дюроа беше видял по преди.
Господин Валтер държеше картите със съсредоточен вид, а неговият противник ловко маневрираше с умението на опитен играч. Норбер дьо Варен пишеше статия, седнал на редакторското кресло, а Жак Ривал, като се беше разположил на дивана, пушеше цигара.
Усещаше се тежката миризма на кожи, на стар тютюн и на печатница — особена редакционна миризма, добре позната на всички журналисти. На масата от черно дърво с медни украшения имаше купчина книжа: писма, картички, вестници, списания, сметки и разни печатни бланки. Форесте стисна ръцете на всички, които стояха около играчите, без да каже нито дума. Когато Валтер свърши играта, той се обърна към него:
— Моят приятел Дюроа.
Редакторът бързо погледна през очилата си към младия човек и попита:
— Донесохте ли статията? Тя ще влезе днес, заедно с пренията по запитването на Морел.
Дюроа извади от джоба си сгънатите на четири листове:
Патронът изглеждаше доволен:
— Добре, добре. Вие удържахте на думата си. Трябва ли, Форесте, да прегледам това?
Форесте отговори:
— Няма защо, господин Валтер. Аз писах заедно с него статията, за да го въведа в тази работа. Статията е добра.
Директорът събра картите, раздадени от високия сух господин, депутат от левия център, и каза:
— Много добре.
Форесте не му даде да започне втора игра, наведе се към него и му прошепна:
— Вие ми обещахте да вземете Дюроа на мястото на Марамбо. Ще разрешите ли да го назначим при същите условия?
— Да, добре.
Като хвана приятеля си под ръка, той го изведе от стаята, а Валтер се залови отново на игра.
Норбер дьо Варен не повдигна глава. Преструваше се, че не беше видял или не беше познал Дюроа. Жак Ривал, обратно, демонстративно му стисна ръката, като показваше с това, че той може да разчита на него като на добър приятел.
Когато се върнаха в приемната, всички ги погледнаха въпросително. Форесте се обърна към младата жена с доста висок глас, за да го чуят другите посетители:
— Редакторът ей сега ще ви приеме. Той се съветва с двама членове от бюджетната комисия.
След това бързо се отдалечи със замислен и важен вид, като че трябваше ей сега да изпрати спешна телеграма.
Като се върна в редакционната зала, Форесте веднага се залови за билбоке и като прекъсна броенето на ударите, каза на Дюроа: — Ти ще идваш всеки ден в три часа; аз ще ти посочвам къде трябва да ходиш през деня. Ще ти дам препоръчително писмо до началника на бюрото на полицейската префектура, а той ще те изпрати при един от чиновниците си. Ти ще се договориш с него да получаваш интересните новини. Служителите от префектурата ще ти дават официални и полуофициални новини. За подробности се обърнеш към Сен Потен, той е в течение на работата, него ще го видиш утре или сега. Главното е да се научиш да извличаш максималната информация от хората, с които ще те запозная. Трябва да се научиш да проникваш навсякъде, даже през затворени врата. Ти ще получаваш по двеста франка на месец и по две су на ред за интересни сензационни новини.
Форесте се отдаде отново на играта си и бавно продължаваше да брои: „Осем, девет, десет, единадесет, дванадесет, тринадесет.“ Изпусна на четиринадесет и се ядоса: „Нещастното число тринадесет, то винаги ми носи несполука. Аз, вярвайте, ще умра на 13-то число“.
Един от сътрудниците, като свърши работата си, взе своето билбоке от шкафа — това беше едно ниско човече, съвсем приличащо на дете, макар да имаше повече от тридесет и пет години. Влязоха и други журналисти. Всеки от тях вземаше своята игра.
Скоро те станаха шест души, наредили се с гръб към стената. С еднакви правилни движения те хвърляха във въздуха червени, жълти или черни топки. Започна надпреварването. Двама журналисти, които още пишеха, станаха, за да следят играта.
Форесте спечели единадесет удара повече. Малкото човече, приличащо на дете, изгуби. То позвъня на служителя и му каза:
— Девет чаши бира.
И отново започна да играе.
Дюроа, след като изпи бирата си, се обърна към Форесте:
— Какво да правя? Форесте отговори:
— Засега няма нищо. Можеш да излезеш.
— А нашата… Нашата статия… Ще излезе ли тази вечер?
— Да, не се безпокой за нея. Аз ще прегледам коректурите. Приготви за утре продължението и ела тука в три часа.
Дюроа се сбогува с всички тези хора, имената на които все още не знаеше и излезе радостен и оживен.
IV.
Жорж Дюроа не спа добре тази нощ; чакаше с нетърпение да съмне, за да може час по-скоро да види напечатана статията си. Едва се бе зазорило, когато той стана и излезе на улицата. Вестникопродавачите все още не бяха се появили. Той се запъти към гара Сен Лазар, като се надяваше, че там „Ла ви франсез“ е донесен за продажба много по-рано, отколкото в неговия квартал. Той видя, че една търговка дойде и отвори лавката си, после срещна човек, който носеше голям куп вестници. Това бяха „Фигаро“, „Жил Блаз“, „Голоа“ и още два-три сутрешни вестника. „Ла ви франсез“ нямаше.
Дюроа започна да се страхува, че статията е оставена за другия ден. Ами, ако случайно в последната минута тя не се е харесала на Валтер?
Като се върна към будката, той забеляза, че вестникът вече се продава. Той видимо се развълнува. Даде три су на вестникопродавача и с нервно вълнение разгъна вестника и набързо прегледа заглавията.
