Появи се малката й дъщеря, която приближи до Дюроа и му подаде ръката си. Майката, учудена, прошепна:
— Това е истинска победа. Аз съвсем не мога да я позная.
Като целуна момичето, Дюроа я постави до себе си и със сериозен вид започна гальовно да я разпитва как е прекарала времето си след деня на тяхната среща. Тя отговаряше с детинския си глас, звънлив като флейта, с важен вид на възрастна особа.
Беше три часът. Дюроа стана.
— Идвайте по-често — каза г-жа дьо Марел. — За мен е голямо удоволствие да разговарям с вас. А вие вече защо не ходите у Форесте?
— Няма никаква сериозна причина за това — отговори той. — Имам доста много работа. Надявам се, че скоро ще се видим.
Той излезе със сърце, пълно със смътна надежда.
Дюроа не каза на Форесте за това свое посещение. И през следващите дни той не можа да забрави за посещението. Нещо повече, той през цялото време усещаше прозрачната и вълнуваща близост на тази жена; струваше му се, че беше завладял част от нея, силуетът на нейното тяло не изчезваше от очите му. Той се намираше под влиянието на нейния образ, както това се случва, когато се прекарат няколко часа в приятни разговори с жена.
След няколко дни той я посети за втори път. Слугинята го покани в приемната. Дъщеричката Лорин веднага се появи. Този път тя поднесе за целувка челото си и каза:
— Мама моли да я почакате. Тя ще дойде след четвърт час, защото още не е облечена. Аз ще остана тук.
— Ще ми бъде много приятно да прекарам с вас, госпожице, четвърт час — каза Дюроа. — Но аз ви предупреждавам, че съвсем не съм сериозен. Аз цял ден играя. Аз ви предлагам да поиграем на котка и мишка.
Момичето стоеше учудено. После то се усмихна, както това би направила жена, която е изслушала някое предложение, което я е възмутило и учудило. То прошепна:
— В стаите не се играе.
— Мен ми е все едно — продължаваше той. — Аз играя навсякъде. Хайде, хванете ме.
Той започна да се върти около масата, като я дразнеше. Тя вървеше след него, без да престава да се усмихва, с вид на вежлива снизходителност, понякога протягаше ръка, но все още не се решаваше да тича след него.
Дюроа се спря, наведе се и когато тя се приближи нерешително, той подскочи във въздуха и бързо избяга в другия край на стаята. Тя, понеже всичко това й беше много забавно, се разсмя и като се отдалечи, спусна се след него като издаваше радостни и страхливи викове, когато й се струваше, че го е хванала. Той си преграждаше пътя със столовете, които разместваше, караше я да се върти около някои от тях, после го оставяше и взимаше друг. Сега Лорин тичаше след него, като се наслаждаваше с цялото си същество от тази нова игра. Със зачервено лице, тя по детински се радваше на всички скокове, хитрости и примки на своя гост.
Изведнъж й се стори, че го е победила в играта, но той я хвана, надигна я до тавана и извика:
— Котката е хваната!
Възхитеното момиче риташе с нозе, като искаше да се изскубне, и се смееше от сърце.
Г-жа дьо Марел влезе и каза учудено:
— Лорин… Лорин играе. Вие сте я омаяли, господин Дюроа.
Дюроа остави детето на пода, целуна ръката на майката, след което тримата седнаха. Искаше им се да поприказват, но Лорин, винаги мълчалива, бъбреше неспирно, като все още се намираше под влиянието на възбудата, появила се в нея от играта. Майката я изпрати в детската стая.
Тя, с разплакани очи, мълком се подчини.
Когато останаха сами, г-жа дьо Марел понижи гласа си:
— Знаете ли вие, че имам един голям проект — аз мислех за вас. Всяка неделя аз обядвам у Форесте. На свой ред аз пък ги гощавам в ресторанта. Аз не обичам да приемам гости вкъщи, съвсем не съм създадена за това, освен туй не ме бива за домакинство. Аз обичам да живея бохемски. И тъй, аз ви поканвам в ресторант, но това наистина е доста еднообразно; ние обядваме трима, аз не каня мои познати. Казвам ви това, за да ви обясня в какво се състои работата. Вие без съмнение разбирате, че аз ви моля да се присъедините към нашата компания в събота, в кафене „Риш“, в седем и половина часа. Знаете ли това място?
Той се съгласи на драго сърце. Тя продължи:
— Ще бъдем само четирима — в случая две двойки. Тези малки банкети са много забавни за нас, жените, които не сме свикнали с такива развлечения.
Тя беше облечена в тъмнокафява дреха, която очертаваше нейната талия, бедрата, гърдите и ръцете. Дюроа почти се смущаваше, истинската причина за което не можеше да си обясни, понеже елегантността на нейния костюм не отговаряше на разхвърляността в дома й.
Всичко, с което беше облечена, всичко, което се докосваше до тялото, й беше тънко и нежно.
Той се раздели с нея, като чувстваше, както и първия път, усещането на нейната близост, което достигаше до халюцинация. Той чакаше близката среща с растящо вълнение.
Дюроа отново взе под наем черния фрак. Средствата му не позволяваха да си купи костюм. Той пръв дойде на определеното място, няколко минути по-рано от уречения час.
Заведоха го на втория етаж в малка стая с червени постелки и прозорец, който гледаше към булеварда. Върху четвъртитата маса, на която бе подредено за четирима души, беше постлана бяла покривка, тъй блестяща, като че беше лакирана. Всичко по масата весело блестеше от светлината на дванадесет свещи, поставени във високи свещници. Зад прозореца се виждаше голямо светлозелено петно, което се образуваше от клонките на дърветата, от които падаше светлина от прозорците на сградата.
Дюроа седна на ниско червено канапе. Отслабналите пружини се опънаха под тежестта на неговото тяло и на него му се стори, че пада в яма. Глух шум се разнасяше по цялата тази грамадна къща, шум, свойствен за такива големи ресторанти. Този шум произлизаше от смесването на различни звуци: звънът на съдове, вилици и ножове, бързите стъпки на прислугата, тракането на отварящите се врати, през които се чуваха гласовете на тия, които обядваха. Форесте влезе и му подаде ръка с приятелска фамилиарност, с каквато той никога не се отнасяше в редакцията на вестник „Ла ви франсез“.
— Дамите ей сега ще дойдат — каза той. — Тези обяди са чудесии!
После той разгледа масата, изгаси една слабо светеща газова ламбичка, затвори едното крило на прозореца, понеже духаше оттам, седна в ъгъла и каза:
— Трябва да се предпазвам. Цял месец бях добре, а сега пак от няколко дни не съм здрав. Във вторник, като излизах от театъра, се простудих.
Вратата се отвори и се показаха две млади жени, придружавани от един келнер. Те бяха покрити с воал, скромни, с очарователна тайнствена сдържаност, свойствена на жени, които посещават места, ползващи се със съмнително име.
Когато Дюроа поздрави г-жа Форесте, тя го смъмри, че не е ходил у тях. После, като погледна усмихнато приятелката си, каза:
— Вие предпочитате г-жа дьо Марел. За нея вие имате време.
Когато всички седнаха, келнерът подаде на Форесте менюто за вината. Г-жа дьо Марел извика:
— Мъжете могат да пият каквото искат. А на нас дайте хубаво студено шампанско и нищо друго.
Когато момчето излезе, тя каза, като възбудено се смееше:
— Днес аз искам да пиянствам. Днес ще си посръбнем.
Форесте, като се престори, че не я слуша, попита:
— Нали нямате нищо против, ако се затвори прозорецът. От няколко дни аз съм настинал.
— Молим.
Той затвори полуотворения прозорец и седна с успокоен вид. Неговата жена мълчеше и, загледана в масата, се усмихваше със своята неопределена усмивка, която като че всичко обещаваше и нищо не изпълняваше.
Донесоха дребни сочни миди от Останд, приличащи на малки уши, сложени в раковини, които имаха вкус
