церемония. Чиновниците, които отиваха в канцелариите си, шивачките, продавачките в магазините, се спираха, гледаха и обсъждаха колко много пари харчат богатите, когато се женят.
Около десет часа любопитните започнаха да се спират. Те постояваха няколко минути с надежда, че церемонията всеки момент ще започне и после си отиваха.
В единадесет часа дойдоха отделение градски сержанти и веднага започнаха да разпръсват тълпата, която непрекъснато се увеличаваше. Скоро пристигнаха първите поканени, които, предвидливо бяха дошли по-рано, за да застанат на хубаво място и да виждат всичко. Те седнаха на крайните столове, по продължение на средата на църквата. Стичаха се жени, които вдигаха шум с роклите си, шум от копринени рокли. Идваха мъже, почти всички плешиви, които вървяха изправени, давайки си по-сериозен вид.
Църквата се пълнеше.
Един слънчев сноп се промъкваше през грамадната отворена врата и осветяваше първите редове. От покрития със свещи олтар се пръскаше жълта, слаба и бледа светлина, която се сливаше със силната светлина, проникваща от голямата врата.
Норбер дьо Варен, който търсеше някакъв приятел, съгледа Жан Ривал в средата на редиците столове и отиде при него.
— Както виждате — каза той, — бъдещето е на хитреците.
Ривал, който въобще не беше завистлив, отговори:
— Браво на него. Той си нареди живота.
После попита:
— Знаете ли какво става с жена му?
Норбер дьо Варен се усмихна:
— И да, и не. Казаха ми, че тя живее много скромно в Монмартър. Но… има едно но…, от някое време насам чета в „Перо“ политически статии, които твърде много приличат на статиите на Форесте и Дю Роа. Те са от Жан Льо Дол, млад човек, хубав, интелигентен момък, от същия сорт, като приятеля ни Жорж. От това аз заключавам, че тя е обичала начеващите и вечно ще ги обича. Пък е и богата. Водрек и Ларош Матьо не посещаваха къщата й напразно.
Ривал каза:
— Тая малка Мадлен си я бива. При това е много пъргава и много хитра. Но я ми кажете, как става това, че Дю Роа се венчава в църква, след обявен развод?
Норбер дьо Варен отговори:
— В църква се венчава, защото първият му брак не беше църковен.
— Как така?
— Нашият Бел Ами, когато се ожени, от равнодушие ли, или от икономия, прецени, че е достатъчно само кметството. Той се задоволи и без църковно благословение. Това означава, че той се явява в църквата днес като неженен и тя ще извърши обреда с всички церемонии, които ще струват скъпо на дядо Валтер.
Глъчката на увеличилото се множество се усилваше. Чуваха се гласове на хора, които говореха високо. Посочваха видни мъже, които се гордееха, доволни, че хората ги виждат и грижливо спазваха своите, за публиката нагодени маниери. Те бяха свикнали да се показват така на всички тържества, на които според тях бяха необходими украшения, художествени играчки. Ривал продължи:
— Я ми кажете, драги мой, вие, които често отивате в семейство Валтер, наистина ли госпожа Валтер и Дю Роа никога не си говорят?
— Никога. Тя не искаше да му даде дъщеря си. Но той държеше бащата, заплашвайки го с някакви трупове, струва ми се, трупове, погребани в Мароко. Той заплашил стареца с ужасни разкрития. Валтер си припомни примера с Ларош Матьо и веднага отстъпи. Но майката упорита, като всички жени, се закле, че никога няма да продума на зетя си. Те изглеждат много смешни един срещу друг. Тя прилича на статуя, статуя на Отмъщението, а той е много смутен, макар че се държи добре, защото умее да се владее.
Колеги идваха при тях да ги поздравляват. Чуваха се откъслеци от политически разговори. А глъчката от натрупалия се пред църквата народ, неясна, като шума на далечно море, влизаше през вратата заедно със слънцето, изкачваше се до самия свод над събралата се в храма отбрана публика.
Изведнъж портиерът удари три пъти по плочите с дървото на своята алебарда. Всички се обърнаха и цялата църква екна продължително от шума на роклите и размърдването на столовете. И на осветената от слънчевите лъчи голяма врата се появи младата невеста, облегната на бащината си ръка. Тя все още приличаше на кукла, на една хубава бяла кукла, окичена с портокалови цветя.
Тя постоя малко на прага. След това органите в църквата издадоха един мощен звук — със своя силен металически глас — те известиха влизането на младоженката.
Тя вървеше с наведена глава, но не плахо, полуразвълнувана, хубава, прелестна, мъничка женица. Жените, като минаваха край тях, се усмихваха и си шепнеха. Мъжете шушукаха: „Очарователна, прелестна“. Г-н Валтер вървеше с видимо достойнство, малко бледен, с очила на носа. Зад тях четири приятелки на момичето, и четирите облечени в рокли в розов цвят, и четирите хубави, образуваха свитата на тая малка кралица. Шаферите, добре подбрани, вървяха със стъпки, които сякаш бяха управлявани от някой учител по танц.
След тях вървеше г-жа Валтер, под ръка с бащата на другия си зет, маркиз дьо Латур Ивелин, седемдесет и две годишен старец. Тя не вървеше, а се влачеше, готова да падне при всяко свое движение напред. Усещаше, че краката й се залепват върху плочите, че те не искат да вървят напред, че сърцето й тупаше в гърдите като някой заловен звяр, който скача, за да избяга. Тя беше отслабнала. Бялата й коса правеше лицето й да изглежда още по-бледо и по-хлътнало. За да не види никого, за да не мисли, може би, само за онова, което я измъчваше, тя гледаше пред себе си.
После се появи Жорж Дю Роа с една непозната стара жена. Той държеше главата си нагоре, но също гледаше почти неподвижно под свитите си вежди. Мустаците му сякаш трепереха. Всички го определяха като много хубав момък. Той вървеше гордо, снагата му беше тънка, краката прави. Дрехите му стояха добре. На ревера си той носеше малката червена лентичка на Почетния легион.
След това идваха роднините — Роза със сенатора Рисолен. Тя беше омъжена от преди шест седмици. Граф Латур Ивелин придружаваше виконтеса дьо Персемюр.
Накрая се появи едно чудновато шествие от роднини или приятели на Дю Роа, които беше представил на новото си семейство — хора познати, които веднага стават близки, и далечни роднини на случайни богаташи, благородници, изпаднали, разорени, очернени, понякога женени. Такива бяха г-н дьо Белвин, маркиз дьо Банфовен, граф и графиня дьо Равенл, дук дьо Раморано, княз дьо Кравалов, кавалер Валреали, както и поканените от г-н Валтер княз дьо Герж, дук и дукиня дьо Ферасин, хубавата маркиза дьо Дюл. Неколцината роднини на г-жа Валтер имаха вид на провинциалисти.
А органите продължаваха да свирят — те изпускаха в грамадната сграда от излъсканите си гърла своите гръмки и размерени звукове, които издигаха към небето радостта или скръбта на хората.
Затвориха главните врати и изведнъж стана тъмно, сякаш бяха изгонили слънцето.
Жорж коленичи до годеницата си, срещу осветения олтар. Новият танжерски кардинал, с жезъл в ръка, с митра на главата, излезе от светилището и се яви, за да ги съедини от името на Всевишния.
Той зададе обичайните въпроси, размени пръстените, произнесе думите, които свързват с вериги, и отправи към младоженците една християнска проповед. Той говори надълго с тържествени изрази за верността. Той беше дебел, висок мъж, един от ония хубавци кардинали, у който коремът е величие. Дочуха се ридания, които накараха неколцина да се обърнат. Г-жа Валтер, с лице покрито с ръцете, плачеше.
Тя се принуди да се оттегли. Какво можеше да стори? Но от оня ден, в който тя изпъди от стаята си върналата се нейна дъщеря, като отказа да я прегърне, от оня ден, в който много тихо каза на Дю Роа, който се яви пред нея и церемонно я поздрави: „Вие сте най-низкото същество, което познавам, недейте ми говори вече, защото няма да ви отговарям!“, тя се измъчваше от една непоносима и неукротима болка. Тя силно мразеше Сюзан, омразата й се състоеше от отчаяна страст и разкъсваща ревност, странната ревност на майка и любовница, неизказана, жестока, мъчителна, като жива рана.
И ето сега кардиналът венчава дъщеря й и нейния любовник в църква пред очите на две хиляди души и пред нея! И тя не можеше ли нищо да каже? Тя не можеше ли да извика: „Тоя мъж е мой, той е мой любовник, тоя брак, който вие благославяте, е безчестен“.
Много жени, от умиление, шептяха:
— Колко е развълнувана горката майка.
