но усещаше, че безсилна и ненаситна страст я измъчва. Той не ще може никога да я склони. Никога тя няма да се съгласи Сюзан да се омъжи за него. Но успее ли веднъж да измъкне от тях момичето, той ще влезе в преговори с бащата.
Като мислеше за всичко това, той отговаряше с откъслечни фрази на онова, което му казваха, и което никак не чуваше. Когато стигнаха в Париж, той сякаш дойде на себе си.
И Сюзан мислеше. Звънчетата на четирите коня дрънчаха в главата й, показваха й големи пътища без край, осветени от луната.
Когато файтонът спря в двора на къщата, поканиха Жорж на вечеря, но той отказа и се върна у дома си.
След като похапна малко, той подреди книжата си, сякаш се готвеше за дълъг път. Няколко компрометиращи писма той изгори, други скри, а на неколцина приятели написа писма.
От време на време той поглеждаше стенния часовник и си мислеше: „Сега там сигурно е горещо“. Неспокойствие гризеше сърцето му. Ако не сполучи? Но от какво ще се бои? Той все още може да се отърве. А пък играта, която тая вечер играеше, беше много сериозна.
Към единайсет часа той излезе, нае файтон и потегли към площад „Де ла Конкорд“, край министерството на мореплаването.
От време на време той запалваше клечка кибрит, за да види колко е часът. Когато наближи полунощ, нетърпението му се засили. Той непрекъснато си подаваше главата през вратичката, за да гледа. Един далечен часовник удари дванадесет, после друг по-наблизо, после два заедно, после един, последен, много надалеч. Когато тоя, последният, престана да бие, той си помисли: „Свърши. Работата пропадна. Тя няма да дойде“.
Но той реши да чака тука до съмване. В такива работи човек трябва да бъде търпелив.
Когато вече беше се отчаял, че тя няма да дойде и се питаше какво ли се е случило, ненадейно едно женско лице мина покрай вратичката на файтона и попита:
— Вие ли сте, Бел Ами?
Той подскочи и се задави.
— Вие ли сте, Сюзан?
— Да, аз съм.
Той не можеше от вълнение да отвори бързо вратичката и повтаряше:
— А! Вие сте… Вие сте… Вие сте… Влезте.
Тя влезе и седна до него. Той извика на водача:
— Карайте!
И колата потегли.
Тя беше запъхтяна и не говореше.
— Е, добре, как стана всичко това? — попита той.
Тогава тя каза, почти премаляла:
— Ох! Ужасно беше, особено с мама.
Той беше неспокоен и трепереше.
— Майка ви? Какво ви каза тя? Разкажете ми.
— Ох! То беше ужасно. Влязох при нея и й казах добре приготвената си реч. Тогава тя побледня и извика: „Никога! Никога!“ Аз плаках, сърдих се, заклех се, че освен вас, за никого другиго няма да се омъжа. Помислих си, че ще ме бие. Тя стана като луда; тя ми каза, че пак ще ме пратят в манастир още на другия ден. Аз никога не бях я виждала такава, никога! Тогава тате, като чу всичко това, влезе вътре. Той не се разсърди, колкото нея. Но ми каза, че вие не сте достатъчно добър кандидат за мене. Понеже те и мене разсърдиха, започнах да викам по-силно от тях. И това ме накара да реша да бягам с вас. И аз дойдох. Къде отиваме сега?
Той нежно я обгърна през кръста; тя го слушаше най-внимателно, с разтуптяно сърце. Жорж усети в себе си омразна злоба против тях. Но той имаше вече дъщеря им и те сега ще видят…
— Много е късно сега да се качим на влака — отговори той, — затова този файтон ще ни заведе в Севр, където ще прекараме нощта. А утре ще заминем за Рош Гюйок. То е едно хубаво село край река Сена, между Монт и Боинер.
— Само че аз нямам със себе си никакви неща. Нищо нямам — каза тя.
Той се усмихна безгрижно и рече:
— Не се безпокой! Ние ще се устроим някак там.
Файтонът се носеше по улиците. Жорж хвана едната ръка на Сюзан и започна нежно и с уважение да я целува. Той не знаеше какво да й разказва, защото не познаваше платоническата любов.
Стори му се, че тя плаче.
— Какво ви е, мило мое дете? — попита той уплашен.
— Горката ми майка, сега няма да може да спи, ако е забелязала моето заминаване — с плачлив глас отговори тя.
А майка й наистина не спеше.
Щом Сюзан излезе от стаята й, г-жа Валтер остана самичка с мъжа си.
— Боже мой! Какво значи всичко това? — попита тя слисана, угнетена.
Валтер сърдито викаше:
— Това значи, че тоя интригант я е прелъстил. Той й внуши да не приеме Казол. Той сега гледа в зестрата й.
Валтер бясно крачеше из стаята. После каза:
— А и ти постоянно го викаше, ласкаеше го, глезеше го и се чудеше как да му угаждаш: „Бел Ами тук, Бел Ами там“, все това беше от сутрин до вечер. Това ти е отплатата.
Тя побледня и каза:
— Аз ли? Аз ли го канех?
Той й извика в лицето:
— Да, ти! Вие всички — и Марел, и Сюзан, и другите сте луди по него. Нима ти си мислиш, че аз не виждам, че ти не можеш и два дни да изтърпиш и да не го викнеш да дойде тук?
— Няма да ти позволя да ми говориш така — трагично се изправи тя. — Ти забравяш, че аз не съм била възпитана като тебе из бакалниците.
Той отначало остана неподвижен и смаян, после изказа една люта клетва и излезе, като блъсна вратата.
Щом остана самичка, тя инстинктивно отиде пред огледалото да се огледа, сякаш, за да види дали не е станала у нея някаква промяна, толкова невъзможно и чудовищно й се виждаше онова, което ставаше. Сюзан влюбена в Бел Ами! И Бел Ами иска да се ожени за Сюзан! Не! Тя сигурно се лъже, това не е вярно. Момичето навярно е усетило едно съвсем естествено увлечение към тоя хубав мъж. То се е надявало, че ще му стане мъж; то е извършило една необмислена постъпка! Но той? Той не може да бъде неин съучастник! Тя разсъждаваше развълнувана, както става винаги преди големи нещастия. Не, Бел Ами едва ли знае нещо за постъпката на Сюзан!
И тя дълго време мисли за възможното коварство и възможната невинност на тоя човек. Какъв нехранимайко е, ако той е приготвил тоя удар! И какво ще стане? Какви големи опасности и мъки предвиждаше тя.
Ако той нищо не знаеше, всичко може да се уреди. Щяха да предприемат едно пътуване със Сюзан за шест месеца и всичко щеше да свърши. Но как ще може след това да го гледа? Защото тя продължаваше да го обича. Тази страст беше се загнездила в нея подобно на върхове от стрела, които не могат вече да се извадят. Да живее без него, без да го вижда — това ще бъде смърт за нея.
Мислите й се лутаха в тия терзания и в тая неувереност. Тя започна да усеща някаква болка в главата. Тревожеше се от неизвестността, сърдеше се, че нищо не знае. Стенният часовник показваше един часа. „Аз не мога така да стоя, ще полудея — каза си тя. — Трябва да зная. Ще събудя Сюзан, за да я разпитам“.
И тя тръгна боса, за да не вдига шум, със свещ в ръката, към стаята на дъщеря си. Отвори тихо, влезе вътре, погледна в леглото. То не беше приготвено за спане. Отначало помисли, че Сюзан още спори с баща си. Но веднага мина през ума й едно ужасно подозрение и тя се завтече към мъжа си. С един скок се озова