Тогава човекът бързо извика:
— Не се докосвайте до мене. Аз съм неприкосновен!
Дю Роа се спусна към него, като искаше да го повали на земята и изръмжа в лицето му:
— Тук се касае до заварено престъпление… до заварено престъпление. Ако искам, мога да кажа да те арестуват… Да, мога. Тоя човек се нарича Ларош Матьо и е министър на външните работи.
Полицейският пристав отстъпи назад смаян и каза:
— Наистина, господине, ще ми кажете ли най-сетне кой сте?
— За пръв път тоя нехранимайко не излъга — с нежелание каза човекът. — Наистина се казвам Ларош Матьо, министър.
После вдигна ръката си към гърдите на Жорж, където се показваше като огнец една малка червена точка, и добави:
— И тоя нехранимайко носи на дрехата си почетния кръст, който аз съм му дал.
Дю Роа побледня. С едно бързо движение той откъсна от бутониерата си червената лентичка, хвърли я в огъня и рече:
— Ето колко струва един орден, който се дава от развратници като вас.
Те застанаха лице срещу лице, разярени, със стиснати юмруци, единият слаб, със спуснати мустаци, а другият — дебел, със завити мустаци.
Приставът бързо застана между тях и, като ги отблъсна с ръце, каза:
— Господа, вие се забравяте, губите достойнството си!
Те млъкнаха и се обърнаха гърбом един към друг. Мадлен, неподвижна, продължаваше да пуши и се усмихваше.
Полицейският пристав поде:
— Господин министре, заварих ви самичък с г-жа Дю Роа, която е тука, заварих вас легнал, а нея полугола. Понеже вашите дрехи бяха разхвърляни тук-там из стаята, това означава заварено престъпление — прелюбодеяние. Вие не можете да откажете нещо очевидно. Какво има да отговорите?
Ларош Матьо измънка:
— Няма какво да кажа, изпълнете задълженията си.
Приставът се обърна към Мадлен:
— Признавате ли, госпожо, че господинът е ваш любовник?
Тя смело отговори:
— Не отказвам, той е мой любовник — отвърна тя.
— Това е достатъчно.
След това приставът си записа някои неща за състоянието и разположението на къщата. Като свърши писането, министърът, който вече се беше облякъл и чакаше с палто и шапка в ръце, попита:
— Нужен ли съм ви още, господине? Какво трябва да направя? Мога ли да си вървя?
Дю Роа се обърна към него, усмихна се нахално и каза:
— Защо? Ние свършихме. Вие можете, господине, пак да си легнете. Ние ще ви оставим самички.
И като си сложи ръката на рамото на полицейския пристав, добави:
— Да си вървим, господин приставе, ние тука нямаме повече работа.
Изненадан сякаш, приставът тръгна след него. Но на прага на стаята Жорж се спря, за да му даде път да мине. Приставът от вежливост отказа да мине:
— Минете, господине — настояваше Дю Роа.
— След вас — каза приставът.
Тогава Жорж се поклони и иронично-вежливо каза:
— Ваш е редът, господин полицейски пристав. Аз тук съм почти у дома си.
После затвори предпазливо вратата.
След един час Жорж Дюроа отиде в редакцията на „Ла ви франсез“. Г-н Валтер беше там. Той продължаваше да ръководи и грижливо да наблюдава вестника си, който вече се разпространяваше добре и спомагаше много на увеличаващите се операции на банката му.
Директорът вдигна главата си и попита:
— Идвате ли? Много особен изглеждате. Защо не дойдохте у дома да вечеряте? Откъде идвате?
Дю Роа, който беше уверен в силата си, като наблягаше на всяка дума каза:
— Свалих министъра на външните работи.
Валтер помисли, че той се шегува.
— Да, свалихте го долу… Как?
— Ще променя кабинета. Това е. Отдавна трябваше да се изпъди тоя нехранимайко.
Старецът, смаян, помисли, че хроникьорът му е пиян и каза:
— Вие говорите глупости.
— Съвсем не. Заварих г-н Ларош Матьо да блудства с жена ми. Полицейският пристав констатира факта. Министърът е опозорен.
Валтер слисан махна очилата си и попита.
— Да не се подигравате с мене.
— Съвсем не. Аз дори ще напиша за това отзив. Ще съборя този измамник, тоя нехранимайко, този обществен злосторник.
Жорж сложи ръката си на едно кресло и добави:
— Горко на ония, които ми се препречват на пътя. Аз никога не прощавам.
Директорът още се двоумеше дали добре разбира. Той каза:
— Но… жена ви.
— Аз още утре сутринта ще дам заявление за развод. Ще я препратя при покойния Форесте.
— Ще се разведете?
— Дявол да го вземе, аз бях станал за смях. Но трябваше да се правя на глупав, за да ги уловя. И това стана. Господар съм на положението.
Г-н Валтер не можеше още да дойде на себе си; той гледаше Дю Роа с уплашени очи и си мислеше: „Дявол да го вземе, този човек трябва да се държи с добро“.
Жорж продължи:
— Свободен съм вече… Имам и известно богатство. През месец октомври ще има избори и аз ще се кандидатирам в родното си място. С тая жена, която беше съмнителна за всички, досега не можех да се издигна и да се наложа, за да ме почитате. Тя ме беше взела за глупец, тя ме измами и зароби. Но като разбрах играта й, следих я, тая никаквица.
Той се засмя и добави:
— Горкият Форесте беше рогльо… Рогльо без да се сеща, доверчив и спокоен. Ето, че се отървах от крастата, която ми беше оставил. Ръцете ми са развързани. Сега вече мога да се издигна.
Той беше възседнал един стол и повтори, сякаш бълнуваше:
— Ще се издигна.
А дядо Валтер продължаваше да го гледа с опулени очи, очилата му бяха вдигнати на челото; той си мислеше: „Наистина ще се издигне тоя нехранимайко“.
Жорж стана.
— Ще напиша отзив. Трябва внимателно да го напиша. Но знаете ли, това ще бъде ужасно за министъра. Тоя човек е обречен на гибел. Не може да се измъкне от пропастта. „Ла ви франсез“ няма вече интерес да го котка.
Старецът се подвоуми малко, после каза:
— Правете — каза той, — каквото искате. Пада им се на такива, които попадат в такава каша.
IX.
Бяха изминали три месеца. Разводът на Дю Роа току-що беше приключил. Мадлен пак взе името на Форесте. И понеже семейство Валтер щяха да заминат на петнайсети юли за Трувил, решиха преди да се разделят да прекарат един ден извън града.
Избраха четвъртък и тръгнаха на път в девет часа сутринта, с голям файтон с шест места, теглен от
