— Поискаха ви ръката…
— Кой?
— Вие го знаете.
— Заклевам ви, никого не познавам.
— Да, познавате го. Тоя голям себелюбец, маркиз дьо Казол.
— Преди всичко той не е себелюбец.
— Възможно е; но е глупав, съсипан от картоиграене и изтощен от пирувания. Наистина, той е добър кандидат за вас, която сте толкова хубава, толкова свежа, толкова умна.
— Вие какво имате против него? — попита тя усмихнато.
— Аз ли? Нищо.
— Имате. Защото той не е такъв, какъвто го обрисувахте.
— Да, той е глупав и интригант.
Тя се обърна и престана да гледа във водата.
— Но вие защо сте против?
И той изговори, сякаш му изтръгват някаква тайна от сърцето:
— Имам… Имам… Имам това, че ревнувам…
— Вие ли? — попита тя изненадано.
— Да, аз.
— Я виж. Ами защо?
— Защото съм влюбен във вас. И вие знаете това.
Тогава Сюзан каза строго и твърдо:
— Вие, Бел Ами, сте луд.
— Много добре зная, че съм луд — отвърна той. — Ако не бях луд, щях ли да ви кажа това аз, женен мъж, на вас, младо момиче? Аз съм нещо повече от луд, престъпник съм, дори нехранимайко. Без да имам някаква надежда, аз си губя ума по тая мисъл. И когато чувам да казват, че ще се омъжите, дотолкова се разболявам, че ми иде да убия някого. Трябва да ми простите за това, Сюзан!
Той млъкна. Всички риби, на които вече не хвърляха хляб, стояха неподвижни, почти наредени по права линия, също като английски войници, и гледаха лицата на Сюзан и Жорж.
Сюзан, полутъжна, полувесела, каза:
— Жалко е, че сте женен. Какво да се прави? Няма начин. Свършено е!
Той ненадейно се обърна към нея и, съвсем близо до лицето й, каза:
— Ако бях свободен, щяхте ли да се омъжите за мен?
— Да, Бел Ами — отговори тя, — непременно щях да се омъжа за вас, защото вие ми харесвате много повече от всички други.
Той стана:
— Благодаря… благодаря… И моля ви се, за никого не се съгласявайте да се омъжите. Почакайте още малко. Моля ви се! Давате ли ми дума за това?
Малко смутена и без да разбира какво иска той от нея, тя каза:
— Обещавам ви.
Дю Роа хвърли във водата големия къс хляб, който още държеше в ръцете си, и избяга, сякаш беше си изгубил ума, без да каже сбогом. Всички риби лакомо се спуснаха върху хляба, който плуваше и започнаха да го ръфат с ненаситните си уста. Те го отвлякоха на другия край на басейна, движещи се под него, образуваха една подвижна маса, приличаща на въртящо се цвете, паднало във водата.
Сюзан, учудена, неспокойна, стана и бавно тръгна към къщи.
Жорж си беше отишъл.
Той се прибра в дома си много спокоен. Мадлен пишеше писма.
— Ще обядваш ли в петък у семейство Валтер? — попита той. — Аз ще обядвам.
— Не — каза тя нерешително. — Не ми е добре. Предпочитам да си остана вкъщи.
— Както обичаш — отговори той. — Никой не те задължава.
Жорж взе шапката си и отново излезе.
Той отдавна я дебнеше, наблюдаваше всичките й постъпки. Часът, който той чакаше, най-сетне настана. По гласа, с който тя отговори „предпочитам да остана у дома си“, той никак не се излъга.
Жорж беше любезен с нея и през следващите дни. Той изглеждаше дори весел, нещо, което не беше вече характерно за него напоследък. Тя му казваше:
— Най-сетне ти пак започна да ставаш мил.
В петък той излезе рано, за да се поразходи, както казваше, преди да отиде у семейство Валтер. В шест часа вече беше на площад „Нотр дам дьо Лорет“, за да наеме файтон.
— Ще спрете на улица „Фонтен“, срещу седемнайсети номер — каза той на коларя — и ще стоите там, докато ви заповядам. После ще ме заведете на улица „Лафайет“, пред ресторант „Кок Фезан“.
Файтонът потегли и Дю Роа спусна завеските. Щом стигна до своята къща, той впери очи към вратата. След десет минути чакане той видя, че Мадлен излезе и тръгна към булеварда. След като тя се отдалечи, той си подаде главата от вратата и извика:
— Карайте!
Колата пак потегли и спря пред „Кок Фезан“, буржоазен ресторант, както бе известен в квартала. Жорж влезе в общата зала. Докато се хранеше, той поглеждаше от време на време часовника си. В седем и половина, след като си изпи кафето, поръча две чаши хубаво шампанско и изпуши бавно една цигара. След това излезе, хвана друг файтон. Слезе на улица „Рошфун“, пред къщата, която бе посочил на водача.
Без да попита портиера, той се качи на третия етаж и когато слугинята отвори вратата, той попита:
— Тука ли е господин Гибар дьо Лорм?
— Да, господине.
Слугинята го въведе в салона, където той почака малко. После влезе един висок мъж с орден, с войнишка стойка, със сива коса, макар и да бе още млад. Дю Роа го поздрави и му каза:
— Както предполагам, господин полицейски пристав, жена ми вечеря с любовника си в една квартира, която са наели на улица „Дьо Мартир“.
Приставът се поклони и каза:
— На ваше разположение съм, господине.
Жорж продължи:
— Вие имате право да влизате в частен дом до девет часа, нали? Мине ли тоя час, вие вече не можете да влизате, за да освидетелствате едно прелюбодеяние.
— Не, господине, зиме до седем часа, от тридесет и първи март нататък до девет часа. Днес сме пети април — значи имаме време до девет часа.
— Е, добре, господин пристав. Долу ни чака един файтон и ние можем да вземем агентите, които ще ви придружават и ще почакаме малко пред вратата. Колкото по-късно идем, толкова по-голяма надежда имаме да ги заварим на мястото на престъплението.
— Както обичате, господине.
Приставът излезе, после пак се върна, облечен в пардесю, което закриваше трицветния му пояс. Той се отдръпна, за да мине Дю Роа. Но журналистът, който се беше замислил, отказа да излезе пръв, като повтаряше:
— След вас… след вас…
Приставът се поклони и излезе, а след него и Жорж.
Най-напред те отидоха в участъка да вземат трима агенти, цивилно облечени, които чакаха, защото Жорж още през деня беше казал, че тази вечер ще стане залавянето. Един от агентите се качи на капрата, до коларя. Другите двама влязоха във файтона, който потегли за улица „Дьо Мартир“.
— Имам плана на апартамента — каза Дю Роа. — На втория етаж, най-напред ще влезем в една малка чакалня, после в трапезарията, след това в спалнята. И трите стаи са свързани. Нито една врата не може да улесни бягството им. Наблизо има един ключар, който е готов да дойде, щом го извикате.
Като стигнаха до посочената къща, часът беше осем и четвърт. Те чакаха повече от двадесет минути. И когато наближи осем и три четвърти, Жорж каза:
