— Моля ти се — отговори той спокойно, — без драми, защото иначе веднага ще си отида.
Тя го беше уловила за врата и с устни до неговите устни говореше:
— Но какво съм ти сторила? Ти се държиш с мене като нехранимайко, какво съм ти сторила?
Той се помъчи да я отблъсне:
— Последния път, когато се видях с тебе, ти уви косата си на всичките ми копчета и това без малко не стана причина за раздяла между мен и жена ми.
— Жена ти малко иска да знае за това, а някоя от любовниците ти е вдигнала скандал.
— Аз нямам любовници.
— Я мълчи! Защо тогава не идваш при мене, дори и да ме видиш? Защо отказваш да обядваш с мене поне веднъж в седмицата? Жестоко е страданието ми; толкова те обичам, че само за тебе мисля; каквото и да погледна, все ти си ми пред очите, не смея да произнеса една дума, без да не ме е страх да спомена твоето име! Ти не разбираш това? Струва ми се, че съм вкопчена с нокти, че съм вързана в чувал, а сама не зная какво става с мен. Споменът за тебе е винаги пред очите ми и ми стиска гърлото, къса ми нещо тука в гърдите, под гърдите, подкосява краката ми дотолкова, че нямам сила да вървя. И през целия ден седя като безумна на стола и мисля за тебе.
Той я гледаше учудено. Тя не беше вече оная дебела, весела жена, каквато я познаваше, а обезумяла, отчаяна, на всичко способна.
В този момент един неясен план се зараждаше в главата му и той отговори:
— Любовта, драга моя, не е вечна. Хората се женят и се разделят. Но когато тя продължава, както е между нас, тя става ужасен товар. Аз не искам вече тоя товар. Това е истината. Но ако ти съумееш да станеш разумна, да ме приемеш и да се държиш с мене като с приятел, ще идвам пак, както някога.
Тя постави двете си ръце върху черната дреха на Жорж и каза:
— За да се срещам с тебе, на всичко съм способна.
— Тогава, решено е — каза той, — ние сме приятели и нищо повече.
— Решено е — прошепна тя.
После протегна устните си към него и каза:
— Още една целувка… последната.
Той кротко отказа:
— Не. Трябва да спазим условието.
Тя направи крачка назад, като изтри две сълзи, после извади от корсажа си връзка банкноти, вързани с розова копринена лента, подаде я на Дю Роа и каза:
— Това е твоя дял от печалбата от мароканския заем. Толкова бях щастлива, че спечелих това за тебе. На, вземи го…
Той не искаше да го приеме.
— Не, няма да взема тези пари.
Тогава тя се възмути и извика:
— Ах! Не прави това! Те са твои и нищо повече. Ако не ги вземеш, ще ги хвърля в някой канал. Ти няма да ме накараш да сторя това, Жорж!
Той взе малката връзка и я пъхна в джоба си.
— Трябва да се прибираме — каза той. — Ще те хване пневмония.
— Ако мога да умра, толкова по-добре — възрази тя и хвана едната му ръка, целуна я страстно, бясно, отчаяно и след това бързо тръгна към къщи.
Той се върна обратно. Вървеше и размишляваше. После влезе в зимната градина с гордо чело и с усмивка на устните.
Жена му и Ларош не бяха вече там. Множеството намаляваше, очевидно беше, че никой няма да остане на бала. Той видя Сюзан, че държи сестра си под ръка. Те и двете дойдоха при него, за да му предложат да танцува първия кадрил с граф дьо Латур Ивелин.
Той се изненада:
— Кой пък е тоя?
— Нов приятел на сестра ми — отговори Сюзан лукаво.
Роза се изчерви и каза:
— Лоша си, Сюзан, тоя господин не е нито мой, нито твой приятел.
— Аз зная какво искам да кажа — усмихна се Сюзан.
Роза се разсърди, обърна се гърбом към тях и се отдалечи.
Дю Роа хвана под ръка младото момиче и мило й каза:
— Слушайте, мое мило дете, вярвате ли, че съм ви приятел?
— Разбира се, вярвам, Бел Ами.
— Имате ли доверие в мене?
— Напълно.
— Спомняте ли си какво ви казах преди малко?
— За какво?
— За женитбата ви, или по-точно за мъжа, когото ще вземете.
— Да.
— Е, добре, ще ми обещаете ли нещо?
— Да, но какво?
— Когато някой ви поиска за жена, да се допитате до мене и да не давате никому съгласието си преди да вземете мнението ми.
— Много добре.
— И това нека бъде тайна между нас двамата. Нито дума няма да казвате за това нито на баща си, нито на майка си.
— Нито дума.
— Заклевате ли се?
— Заклевам се.
Появи се Ривал и със сериозен тон каза:
— Госпожице, баща ви ви вика на бала.
— Да вървим, Бел Ами — каза тя.
Но той не прие, решил бе да си тръгне веднага, защото искаше да остане самичък. Много нови неща му минаха през ума. Потърси жена си. След малко я видя, че пие в бюфета шоколад с двама непознати. Тя ги представи на мъжа си, без да му каже имената им.
След няколко минути той попита:
— Ще си вървим ли?
— Както искаш.
Той я хвана под ръка, минаха през салоните, където публиката се разотиваше.
— Къде е госпожа Валтер? — попита тя. — Искам да й кажа сбогом.
— Няма нужда. Тя ще се опита да ни задържи на бала, а на мене и без това вече ми омръзна.
— Наистина, имаш право.
През целия път те мълчаха, но щом влязоха в стаята си, Мадлен, усмихната, му каза, без да си снема дори воала:
— Ти не знаеш, аз имам за тебе един сюрприз.
— Какъв е този сюрприз? — почти изръмжа той.
— Познай.
— Няма защо да се измъчвам.
— Е, добре! Вдруги ден е първи януари.
— Да.
— Той е ден за подаръци.
— Да.
— Ето твоя подарък, който Ларош ми даде преди малко.
Тя му подаде една малка черна кутийка, която приличаше на кутия за скъпоценности. Той я отвори равнодушно и видя кръста на Почетния легион.
