Той пребледня малко, после се усмихна и каза:
— Предпочел бих десет милиона. Това не му струва скъпо.
Мадлен очакваше голяма радост, поради което се ядоса на тая студенина.
— Наистина, ти си невъзможен. Сега нищо не може да те зарадва.
— Тоя човек — отговори той спокойно, — просто си плаща дълга. А той ми дължи още много…
Тя се учуди от тона му и продължи:
— Но това не е лошо, на твоите години…
— Всичко е относително — рече той. — Днес можех да имам повече.
Той взе кутията, сложи я отворена върху камината, погледа няколко минути лъскавата звезда, която се намираше вътре, затвори кутията и си легна, свивайки раменете си.
И наистина, Държавен вестник от първи януари публикува, че г-н Проспер Жорж Дю Роа, публицист, получава званието „Кавалер на Почетния легион“ поради големи заслуги.
Името му беше вписано с две думи и това направи на Жорж много по-голямо удоволствие, отколкото самия орден.
Един час след като прочете тая новина, станала вече публична, той получи от г-жа Валтер писмо, в което тя го молеше да отиде същата вечер с жена си на вечеря у тях, в чест на това отличие. Той малко се подвоуми, после като хвърли писмото, писано с двусмислени изрази, каза на Мадлен:
— Тази вечер ще вечеряме у семейство Валтер.
Тя се изненада и каза:
— Ами аз мислех, че ти не искаш вече да стъпваш у тях.
— Промених решението си — каза той.
Когато пристигнаха, г-жа Валтер беше самичка в малкия будоар, стил Людовик XVI, който беше определен за близки гости. Облечена в черна рокля, тя беше напудрила косата си и това я правеше прелестна. Отдалече тя изглеждаше стара, а отблизо твърде млада.
— Вие в траур ли сте? — попита Мадлен.
— И да, и не — отговори тя нажалено. — Никого от своите не съм изгубила, но съм стигнала на тази възраст, когато човек носи траур за живота си. Днес го облякох, за да го осветя. Занапред ще го нося в сърцето си.
„Ще трае ли дълго това решение?“ — помисли Дю Роа.
Вечерята премина почти мрачно. Само Сюзан дърдореше непрекъснато. Роза изглеждаше замислена. Всички честитиха на Жорж.
Вечерта потеглиха за вкъщи, като, разговаряйки минаха през салоните и през зимната градина. Понеже Дю Роа вървеше отзад с г-жа Валтер, тя го хвана за ръката:
— Слушайте — каза тихо тя. — Никога вече няма да ви говоря за нищо, но вярвайте Жорж! Както виждате не ви говоря на ти. Не мога да живея без вас, не мога. Това е невъобразимо мъчение. През целия ден и цялата нощ ви усещам, вие постоянно сте пред очите ми, чувствам ви в сърцето си и в тялото си. Сякаш сте ми дали да пия отрова, която ме къса отвътре. Не мога! Не, не мога. Иска ми се да бъда за вас само една стара жена. За да ви покажа това, аз направих косата си бяла. Но идвайте тука, идвайте от време на време като приятел.
Тя му беше хванала ръката и я стискаше, като впиваше ноктите си в нея.
— То е решено — отговори той спокойно. — Няма нужда да говорим пак за това. Както виждате, щом получих писмото ви, веднага дойдох.
Валтер, който вървеше напред с двете си дъщери и Мадлен, почака Дю Роа близо до „Исус, който ходи по водата“.
— Представете си — каза той, като се смееше, — вчера намерих жена си коленичила пред тая картина, като в някой параклис. Тук тя се молеше. И аз се смях!
Г-жа Валтер възрази с твърд глас, в който трептеше тайната екзалтация:
— Този Христос ще избави душата ми. Той ми дава мъжество и сила всеки път, когато го погледна.
И, като се спря срещу изправения сред морето Бог, тя каза:
— Колко е хубав! Колко се страхуват от него и колко го обичат хората! Погледнете главата му, очите му. Колко е прост и в същото време свръхестествен!
Сюзан извика:
— На вас, Бел Ами, прилича. Уверена съм, че ако имахте бакенбарди или ако той беше обръснат, и двамата щяхте съвсем да си приличате. Това е наистина поразително!
Тя поиска от него да се изправи до самата картина и всички признаха, наистина, че двете лица си приличат!
Всички се изненадаха. На Валтер това нещо му се стори много чудновато. Мадлен усмихнато каза, че Исус изглежда по-мъжествен.
Г-жа Валтер стоеше неподвижна, като гледаше с втренчени очи лицето на своя любовник до лицето на Христос. Тя беше станала толкова бледа, колкото бяла беше и косата й.
VIII.
През останалото време от зимата семейство Дю Роа често отиваше у семейство Валтер. Дори Жорж всеки ден обядваше там самичък, защото Мадлен казваше, че е уморена и предпочиташе да остане вкъщи.
Той беше определил петъците за посещение там и тези вечери г-жа Валтер не канеше други; този ден беше определен само за Бел Ами. След обеда играеха на карти, хранеха китайските риби, веселяха се. Много пъти зад някоя врата, зад група дървета в зимната градина или в някои тъмен ъгъл, г-жа Валтер ненадейно сграбчваше в прегръдките си младия мъж и с всички сили го притискаше към гърдите си и му шептеше на ухото:
— Обичам те!… Обичам те!… Обичам те с цялата си душа!…
О той винаги хладно я отблъскваше, като отговаряше сухо:
— Ако пак започнете, няма повече да стъпя тук.
Веднъж, към края на март, се заговори за женитбата на двете сестри. Роза, казваха, щеше да се омъжи за граф дьо Латур Ивелин, а Сюзан за маркиз дьо Казол. И двамата бяха станали твърде свои в къщата и с тях се отнасяха особено благосклонно.
Жорж и Сюзан общуваха в братска и свободна интимност, цели часове си говореха, подиграваха се с всички и изглеждаше, че много им е приятно да са заедно. Втори път никога не бяха говорили за възможната женитба на Сюзан, нито за кандидатите, които се явяваха.
Една сутрин г-н Валтер заведе Дю Роа в дома си на закуска. След закуската г-жа Валтер бе извикана да говори с един иконом. Тогава Жорж каза на Сюзан:
— Да отидем да нахраним червените риби.
И двамата взеха от трапезата един голям къс хляб и отидоха в зимната градина. Върху мраморната настилка около басейна бяха наредени възглавници, за да може да се седи на колене и да се наблюдават отблизо плаващите риби. Двамата коленичиха един до друг и, наведени над водата, започнаха да хвърлят късчета хляб. Рибите веднага се доближиха, като си движеха опашките, удряха перките си и въртяха големите си изпъкнали очи, преобръщаха се, гмуркаха се, за да уловят храната, и пак се показваха на повърхността, за да искат друга. Те правеха смешни движения с устата си, бързи, внезапни скокове, чудновати обръщания. Тези малки чудовища се пръскаха като огньове в прозрачната вода по златния пясък или се спираха и си показваха синята ивица, която окръжаваше люспите им.
Жорж и Сюзан гледаха отразените си лица във водата и се усмихваха.
Изведнъж той каза тихо:
— Сюзан, не е добре да криете някои неща от мене.
— Какво крия, Бел Ами? — попита тя.
— Не си ли спомняте какво ми обещахте тук, на това място, във вечерта на бала?
— Не си спомням.
— Да споделяте с мене, когато някой ви поиска ръката.
— И какво?
