В салоните имаше доста хора. Повечето жени бяха облечени в рокли, каквито носят, когато излизат из града, за да покажат, че са дошли тука, както отиват по всички частни изложби. Ония, които мислеха да останат на бала, бяха с голи ръце и шии.
Г-жа Валтер, заобиколена от приятелки, се намираше във втория салон и приемаше поздравите на гостите. Мнозина въобще не я познаваха и се разхождаха като в някой музей, без да искат да знаят за домакините.
Когато видя Дю Роа, тя пребледня и дори се поколеба дали да го посрещне. Но после остана на мястото си, за да отиде той при нея. Той я поздрави вежливо, а Мадлен я удави в нежности и комплименти.
И Жорж остави жена си при г-жа Валтер и се изгуби между множеството, навярно за да чуе неодобрителните отзиви на гостите.
Посетителите се разхождаха из петте салона, покрити със скъпи платове, италиански шевици или източни килими в различен стил и цвят, а по стените бяха окачени картини от стари художници. Най-често се спираха и се чудеха на една малка стая, в стил Людовик XVI, един вид будоар, покрит с копринен плат, с розови букети върху бледосин фон. Ниските мебели от позлатено дърво, покрити с плат като оня по стените, бяха чудесно изработени.
Жорж познаваше известните лица: княгиня дьо Тед Расим, граф и графиня дьо Роневел, генерал княз Андремон, прекрасната маркиза дьо Дюн, всички ония мъже и жени, които посещават всички представяния.
Някой го улови за ръка и весело му пошепна на ухото:
— Ах! Ето ви най-сетне и вас, Бел Ами! Защо вече не ви виждаме?
Беше Сюзан Валтер, която го гледаше със своите нежни емайлови очи под къдравия облак на своята коса.
Той твърде много се зарадва като я видя и сърдечно се ръкува с нея.
— Не можех да дойда — извини се той. — От два месеца насам толкова съм претрупан с работа, че не можех да излизам.
— Това е лошо, много лошо, много лошо — продължи сериозно тя. — Вие много ни огорчавате, защото мама и аз ви обичаме много. Ако питате мене, аз не мога без вас. Аз се притеснявам, когато не сте у нас. Както виждате, аз ви говоря без заобикалки, за да нямате право така да се губите. Дайте ми ръката си, аз самичка ще ви покажа „Исус, който ходи по водата“; тая картина се намира съвсем навътре, зад зимната градина. Тате я постави нарочно там, за да бъдат принудени посетителите да обикалят навсякъде. За чудене е, че баща ми толкова се гордее с тая хубава къща.
Те вървяха бавно между множеството. Всички се обръщаха да гледат тоя хубав момък и тая прелестна кукла.
— Ето една хубава двойка — каза един познат живописец. — Тя е забележителна като всичко друго.
„Ако бях наистина умен — мислеше си Жорж, — за тая щях да се оженя. А това не беше невъзможно. Как не помислих на времето? Как се реших да взема другата? Какво безумие! Човек винаги прибързано постъпва, никога не размишлява зряло“.
И завист, люта завист капеше в душата му — капка по капка — и тровеше всичките му радости, правеше омразен живота му.
Сюзан казваше:
— О! Идвайте често, Бел Ами. Сега, когато тате е толкова богат, ние ще вършим лудории, ще се забавляваме до насита.
И, като продължаваше своята все съща мисъл, той отговори:
— Ах! Вие сега ще се омъжите. Ще вземете някой хубав княз и ние вече никога няма да се видим.
— А! Не, не още — извика искрено тя. — Аз искам някого, който да ми харесва, който много да ми харесва, който съвсем да ми харесва. Доста съм богата за двама.
Той се усмихна иронично и високомерно и започна да й казва имената на ония, които минаваха за хора, много благородни, които си бяха продали ръждясалите титли на дъщерите на финансисти, и които живееха при жените си или далеч от тях, но свободни, без срам, известни и почитани.
И в заключение каза:
— И шест месеца няма да се минат и вие ще се уловите в тая клопка. Ще станете госпожа маркиза, госпожа дукиня или госпожа княгиня и ще гледате на мен от много високо, госпожице.
Тя негодуваше, удряше го с ветрилото си по рамото и се кълнеше, че ще се омъжи само по любов.
Той се смееше.
— Ще видим. Вие сте много богата.
— Но и вие взехте едно наследство — каза тя.
Той произнесе едно „ах!“.
— Нека не говорим за него. То едва дава двадесет хиляди ливри годишно приход. За сегашното време то не е много.
— Но и жена ви наследи.
— Да. Един милион на двама ни. Четиридесет хиляди приход. С тях не можем да имаме дори и собствен файтон.
Те стигнаха до последния салон и срещу тях беше зимната градина — една обширна градина, пълна с големи дървета от южните страни, под които се намираха цели групи редки цветя. На влизане под тази мрачна зеленина, където светлината проникваше като сребриста вълна, се усещаше топлата преснота от влажната земя и силен дъх от благоухания. Това усещане беше странно, приятно и очарователно, неестествено, дразнещо и меко. Те вървяха по настилка, приличаща на мъх, между две гъсти групи храсталаци. Ненадейно Дю Роа съгледа отляво, под един широк свод от палмови дървета, обширен басейн от бял мрамор, където човек можеше да се къпе, и по краищата на който четири големи лебеда от делфийски фаянс изпускаха вода от полуотворените си клюнове.
Дъното на басейна беше покрито със златен прах и вътре плуваха няколко грамадни червени риби, странни китайски чудовища с издадени навън очи, с люспи, заобиколени със синя ивица, един вид мандарини на морската дълбочина, които се движеха или спираха върху това златно дъно и приличаха на чудноватите китайски шевици. Жорж спря с разтуптяно сърце и си каза: „Виж колко е разкошно. Ето къща, в каквато човек трябва да живее. Други постигнаха това нещо. Защо да не мога и аз да го постигна“.
Той мислеше как да постигне това и как не можеше веднага да открие изход, ядосваше се на безсилието си. Сюзан вече не му говореше, тя беше позалисана. Той я погледна отстрани и още веднъж си помисли: „А за това достатъчно беше да се оженя за тая малка, жива кукла“.
Но изведнъж Сюзан като че се събуди.
— Внимавайте — каза тя и тласна Жорж през една група храсти, която преграждаше пътя им и веднага го накара да завие надясно.
Сред една горица от чудновати дървета, които издигаха нагоре във въздуха своите листа, треперещи, разтворени като ръце с дълги пръсти, се виждаше един неподвижен мъж, изправен всред морето.
Впечатлението беше поразително. Картината, на която краищата бяха скрити в подвижната зеленина, приличаше на черна дупка в една фантастична и поразителна далечина.
За да разбере човек, трябваше добре да гледа. Рамката пресичаше наполовина лодката, в която се намираха апостолите, едва осветявани от полегатите лъчи на фенер, с който един от тях, седнал на единия край на лодката, осветяваше Исус, който идваше. Христос вървеше стъпвайки върху една вълна, която се разбиваше покорна, гладка, милваща под божествената стъпка, която я тъпчеше. Всичко около Богочовека беше тъмно. Само звездите светеха на небето. Лицата на апостолите, в слабата светлина на фенера в ръцете на онзи, който светеше на Господ, изглеждаха изкривени от учудване.
Това беше наистина могъщо и неочаквано произведение на художник, едно от ония произведения, които се запечатват в мисълта и оставят у вас впечатление, което трае с години.
Ония, които гледаха тая картина, отначало стояха мълчаливи, после си отиваха замислени и едва след това започваха да я оценяват.
Дю Роа, като я разглеждаше известно време, каза:
— Колко е хубаво човек да бъде в състояние да плаща такива играчки.
Но понеже го блъскаха и тласкаха други, за да видят и те, той се върна назад, като продължаваше да
