Мадлен Дю Роа, без никакви ограничения. Аз я моля да приеме тоя дар от един приятел, като доказателство на предана, дълбока и почтителна обич“.

След това нотариусът добави:

— Това е всичко. Тоя документ е от последния месец август и замества също такъв документ, написан преди две години на името на Клара-Мадлен Форесте. Аз имам това първо завещание, което би могло да докаже, в случай на оспорване от страна на семейството, че волята на г-н граф дьо Водрек не се е променяла.

Мадлен, пребледняла, гледаше в земята. Жорж, нервен, сучеше между пръстите края на мустаците си. След кратко мълчание, нотариусът продължи:

— От само себе си се разбира, че госпожата не може да приеме завещанието без ваше съгласие.

Дю Роа стана и сухо каза:

— Искам да ми се даде време да помисля.

Нотариусът, усмихнат, се поклони и любезно каза:

— Разбирам чувствата, които ви карат да се двоумите, господине. Трябва да добавя, че племенникът на г-н дьо Водрек, който тази сутрин научи последната воля на чичо си, заявява, че е готов да я уважи, ако му бъде отпусната сумата сто хиляди франка. Според мене завещанието е неоспоримо, но, ако се заведе дело, ще се вдигне шум, нещо, което може би за вас ще е по-добре да се избегне. Светът често пъти гледа недоброжелателно. Във всеки случай, ще можете ли да ми съобщите отговора си преди събота?

Жорж се поклони и каза:

— Да, господине.

Жорж церемониално се поклони, даде път на жена си, която мълчеше, да мине и излезе тъй студено, че нотариусът престана да се усмихва.

Щом се върнаха вкъщи, Дю Роа затвори силно вратата и, като хвърли шапката си на леглото, попита:

— Ти си била любовница на Водрек?

Мадлен, която си сваляше воала, бързо се обърна към него.

— Аз ли?

— Да, ти. Никой не оставя цялото си богатство на една жена, без да…

Тя цяла се разтрепера и не можеше да извади карфиците, с които беше забоден воала.

След като поразмисли, тя развълнувано каза:

— Слушай… слушай… ти си луд… Ти си… Ти си… Преди малко не беше ли ти, който се надяваше, че ще ти остави нещо?

Жорж стоеше изправен до нея и следеше всичките й вълнения, като някой съдия, който иска да улови най-малката слабост на един обвиняем. Той каза, като наблягаше на всяка дума:

— Да… Той можеше да остави нещо на мене… На мене… твоя мъж… разбираш ли…, но не на тебе… на тебе, негова приятелка. Разликата е голяма, съществена, от гледището на приличието… и на общественото мнение.

И Мадлен също се загледа дълбоко и странно в очите му, като че искаше да прочете нещо в тях или да открие това неизвестно у човека, в което никога не може да се проникне и което трудно може да се съзре, когато човек не е нащрек или не внимава; очи, които са като полуотворени врати за проникване в тайните на душата. И тя отговори бавно:

— На мене пък ми се струва, че ако…, че за хората щеше да е еднакво чудно, ако беше завещал всичкото си състояние на тебе.

— Защо? — попита той рязко.

— Защото — каза тя, подвоуми се и пак продължи: — защото си мой мъж; защото ти го познаваш отскоро…, защото аз съм му приятелка отдавна…; защото първото му завещание, направено, когато още Форесте беше жив, пак беше на мое име.

Жорж, който ходеше нервно назад и напред заяви:

— Ти не можеш да приемеш това завещание.

— Много добре — отговори тя равнодушно. — Тогава защо да чакаме до събота; ние можем веднага да съобщим на Ламаньор.

Той се спря срещу нея. И те пак се загледаха в очите, като се стараеха да проникнат до непроницаемата тайна на сърцата си и да узнаят истинските си мисли. С това безмълвно изпитание те се стараеха да проникнат в съвестта си, във вътрешната борба на две същества, които макар и да живеят заедно, продължават да не се познават, подозират се, дебнат се, но не узнават нищо от гънките на душата си.

И той изведнъж й каза тихо в лицето:

— Хайде, признай си, че си била любовница на Водрек.

Тя повдигна раменете си и каза:

— Ти си глупав… Водрек ме обичаше много, много…, но нищо повече.

— Лъжеш, това е невъзможно — извика той, като тропна по пода с крак.

— А пък то си е така — отговори тя спокойно.

Той пак започна да ходи из стаята, пак се спря и каза:

— Тогава, обясни ми, защо ти оставя цялото си богатство…

— То е съвсем просто — отговори тя съвсем небрежно и незаинтересовано. — Както ти казваше преди малко, той имаше само нас приятели, или, по-точно, само мене, защото той ме познаваше още от дете. Майка ми беше домоуправителка у негови роднини. Той отиваше постоянно у тях и понеже нямаше кръвни наследници, помислил е за мене. Възможно е, може би, и да е бил влюбен в мене. Но коя жена не обичат така, защо тая скрита любов да не е изписала изпод перото му моето име, когато намислил да изкаже последната си воля? Всеки понеделник той ми носеше цветя, а на теб не носеше и ти никак не се чудеше за това. Днес той ми оставя богатството си по същата причина, защото няма кому да го остави. Обратно, много чудно щеше да бъде, ако го беше оставил на тебе. Защо? Какъв си му ти?

Тя говореше толкова естествено и спокойно, че Жорж започна да се двоуми.

— Както и да е — каза той, — при такива условия ние не можем да приемем това наследство. Лошо впечатление ще направи. Цял свят ще помисли, че ти е бил любовник, всички ще започнат да се подиграват с мене. И без това колегите ми са настроени да ми завиждат и да ме нападат. Аз трябва да се грижа и да пазя повече от всеки друг път своята чест и доброто си име. Не мога да приема и да допусна жена ми да приеме такова едно наследство, завещано от човек, когото хорските уста са й прикачили като любовник. Може би Форесте би изтърпял това, но аз не.

— Много добре, драги мой — каза кротко тя, — нека не го приемем; един милион по-малко ще имаме в джоба си и толкова.

Той продължаваше да се разхожда из стаята и започна да мисли за жена си гласно, без да се обръща към нея:

— Да… един милион… толкова по-зле… Когато е завещавал, въобще не е разбирал каква нетактичност, какво незачитане на приличието върши. Той не е забелязал в какво лъжливо, смешно положение ще ме постави. Всичко в живота зависи от това какъв вид ще дадеш на една работа. Той трябваше да завещае половината от богатството си на мене и тогава всичко щеше да се уреди.

Той седна, кръстоса краката си и започна да сучи края на мустака си, както винаги правеше, когато изпитваше досада, неспокойствие и неприятност.

— Аз повече няма да говоря по въпроса, оставям те ти да го обмислиш добре — каза в заключение Мадлен.

Мина много време. Той мълчеше. И след дълго двоумение каза:

— Светът никога няма да разбере нито защо Водрек направи тебе единствена наследница, нито защо аз приех това. Да приемем това богатство така, ще означава да признаем… ти, че си имала интимни връзки с него, а аз, че съм гледал благосклонно на това безчестие. Разбираш ли как ще се разбере това приемане? Трябва да се намери околен път, хитър начин за изглаждане на тая работа. Например, трябва да направим така, че хората да разберат, че това богатство той е разделил между нас, като е дал половината на мъжа, половината на жената.

— Как може да стане това? — попита тя. — Завещанието е категорично.

Вы читаете Бел Ами
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату