четиридесет милиона, и от осем до десет милиона от медни и железни мини, както и от обширни земи, купени много евтино преди завоеванието и препродадени на другия ден след френската окупация на колонизаторски дружества.
За няколко дни той бе станал един от господарите на света, един от ония всесилни финансисти, които са по-силни от кралете и които карат да се навеждат главите, да шепнат устата и да изваждат наяве всичката низост и завист, които се крият в дълбочината на човешкото сърце.
Той не беше вече евреинът Валтер, директор на банка със съмнителен кредит и на несериозен вестник, депутат, когото подозират в нечестиви дела. Той беше господин Валтер, богатият евреин.
И той искаше да покаже това.
Като знаеше, че княз Карлсбургски, който имаше една от най-хубавите къщи на улицата в предградието Сен Оноре, с градина в Елисейските полета, се нуждае от пари, той му предложи да купи за двадесет и четири часа тая къща, с покъщнината й, без да вдигне от нея дори и едно кресло. Той даде за нея три милиона. Князът, подмамен от сумата, прие.
На другия ден Валтер се настани в новата си къща.
Тогава друга мисъл му мина през ума, истинска мисъл на завоевател, който иска да превземе Париж, една Бонапартовска мисъл.
По онова време целият град отиваше да гледа една голяма картина от маджарския живописец Маркович, изложена у експерта Жан Льонобле. Тя представляваше Христос, който ходи по водата.
Възхитените критици заявяваха, че тая картина е най-великолепното изящно дело на века.
Валтер я купи за петстотин хиляди франка. По такъв начин той за един ден сложи край на общественото любопитство и накара целия Париж да говори за него, да му завижда, да го осъжда или да го възхвалява.
После той обяви чрез вестниците, че ще покани всички известни лица от парижкото общество да разгледат една вечер в дома му бележитото произведение на чуждия художник, за да не може никой да каже, че той е взел само за себе си това произведение на изкуството.
Къщата му ще бъде отворена. Ще може да отиде всеки, който пожелае, стига да покаже на вратата поканата. А тя гласеше: „Господин и госпожа Валтер ви молят да им направите честта да идете у тях на 30 декември, от девет часа до полунощ, за да видите картината на Карл Маркович «Исус ходи по водата», осветена с електрическо осветление.“
В постскриптум, с много дребни букви, можеше да се прочете: „След полунощ ще има танци“. И така, които биха поискали, биха останали и между тях семейство Валтер щеше да си избере новите познайници.
Другите щяха да погледат картината, къщата и стопаните със светско нахално или равнодушно любопитство и след това щяха да си отидат, както са дошли. И дядо Валтер много добре знаеше, че те ще дойдат, както бяха дошли у братята му евреи, станали богати като него.
Най-напред в къщата му трябваше да влязат всички титулувани лица, за които се пишеше във вестниците. Те ще влязат, за да видят лицето на един човек, който за шест седмици е спечелил петдесет милиона. Те ще влязат също, за да видят и преброят ония, които ще дойдат там. Те ще влязат още, защото е показал добър вкус и сръчност да ги повика да гледат и да се чудят, че той притежава една християнска картина, макар че е израилев син.
Той сякаш им казваше: „Вижте, аз платих петстотин хиляди франка за религиозното произведение на Маркович «Исус ходи по водата». И това художествено произведение ще остане у мене, пред очите ми, винаги, в къщата на евреина Валтер“.
В обществото, в обществото на дукините и на жокеите твърде много се говори за тая покана, която, впрочем, с нищо не обвързваше когото и да било. Ще идват у него, както отиват у господин Пти, за да гледат акварели. Семейство Валтер имаше едно изящно произведение; това семейство отваряше една вечер вратите си, за да могат всички да видят това произведение и да му се наслаждават. Има ли нещо по- добро от това?
„Ла ви франсез“ от петнадесет дни насам, всяка сутрин, съобщаваше за вечерта на тридесети декември и се стараеше да събуди общественото любопитство.
Дю Роа побесняваше от завист за тържеството на патрона. Той се беше помислил за богат със своите петстотин хиляди франка, които бе изтръгнал от жена си, и сега му се струваше, че е беден, страшно беден. И той сравняваше оскъдното си богатство с дъжда от милиони, който беше валял около му, без той да съумее да се добере до нещо.
Неговият завистлив гняв с всеки ден се усилваше. Той се сърдеше на всички, на семейство Валтер, у когото вече не отиваше, на жена си, която, измамена от Ларош, го съветваше да купи марокански акции, а особено се сърдеше на министъра, който си бе послужил с него като с оръдие и който обядваше у него два пъти в седмицата. Жорж му беше секретар, агент, проводник на мислите му във вестника и когато пишеше под негова диктовка, усещаше безумното желание да удуши тоя тържествуващ хубостник. Като министър, Ларош имаше скромни успехи и, за да запази министерския си пост, той не допускаше да се разбере, че е пълен със злато. Но Дю Роа се сещаше за това злато по гордия говор на случайно издигналия се адвокат, по нахалните му обноски, по смелите му мнения, по неговата пълна самоувереност.
Сега Ларош беше господар в къщата на Дю Роа, той беше заел мястото и дните за посещение на граф дьо Водрек и говореше на слугите като някой втори господар.
Жорж трепереше и го търпеше, както някое куче, което иска да ухапе, а не смее. И често се отнасяше жестоко и грубо с Мадлен, която повдигаше раменете си и гледаше на него като на неразумно момче. И тя се чудеше на неговото винаги лошо настроение и повтаряше:
— Не те разбирам. Ти постоянно се оплакваш, а положението ти е великолепно.
Той се обръщаше гърбом към нея и нищо не отговаряше.
Отначало Жорж каза, че няма да отиде на вечеринката у Валтер и че не иска вече да стъпи в къщата на тоя мръсен евреин.
От два месеца насам г-жа Валтер му пишеше всеки ден и го молеше да отиде у тях, да й определи място за среща, където обича, за да му предаде, както казваше тя, седемдесет хиляди франка, които е спечелила за него.
Той не отговаряше и хвърляше в огъня тия отчаяни писма. Не че се отказваше да приеме своя дял от печалбата, но искаше да я подлуди, презрително да се държи с нея, да я тъпче под краката си. Тя беше много богата! Той искаше да се покаже горд.
Същия ден, в който щеше да бъде изложена картината, Мадлен му припомни, че никак не е прав, че не иска да отиде. Той й отговори:
— Остави ме на мира. Аз ще остана у дома.
Но след обед ненадейно каза:
— Така или иначе, но по-добре е да изпълним това си задължение. Приготви се бързо.
— Ще бъда готова за четвърт час — каза тя, видимо доволна от решението му.
Той мърмореше и се обличаше, а във файтона продължаваше да излива яда си.
Дворът на къщата на Карлсбург беше осветен от четири електрически кълба на всеки ъгъл, които приличаха на четири синкави малки месечини. По стъпалата на стълбите бе постлан великолепен килим и на всяка площадка стоеше като статуя изправен по един човек в униформа.
— Ето ти чудо — изръмжа той.
Дю Роа свиваше раменете си и завист късаше сърцето му.
— Мълчи — каза жена му, — направи и ти толкова.
Двамата влязоха вътре и подадоха връхните си дрехи на слугите, които ги посрещнаха. Там завариха много жени с мъжете си, които също си снемаха горните дрехи. Чуваше се шепнене:
— Много хубаво, много хубаво!
Грамадната чакалня беше покрита със скъпи платна, които изобразяваха любовните похождения на Марс и Венера. Отдясно и отляво се издигаха двете страни на монументални стълби, които достигаха до първия етаж. Преградките бяха чудо на железарското изкуство. Старата позлата на железата отразяваше слаба светлина по цялото продължение на стъпалата от червен мрамор.
При входа на салоните две малки момичета, облечени — едното в рокля от розов цвят, другото в рокля в син цвят — поднасяха букети на дамите. Това всички възприемаха като нещо прекрасно.