— Имаше ли други роднини?
— Не… не вярвам.
— Тогава… тоя ли племенник ще наследи?
— Не зная.
— Много ли богат беше Водрек?
— Да, много богат.
— Знаеш ли колко имаше горе-долу?
— Не, не зная точно. Един или може би два милиона.
Той млъкна.
Тя угаси свещта. През цялата нощ те лежаха един до друг, мълчаливи, будни и унесени в мислите си.
Жорж не можеше да спи. Сега му се струваха нищожни седемдесетте хиляди франка, които му обеща г-жа Валтер. Стори му се, че Мадлен плаче. За да се увери, той попита:
— Спиш ли?
— Не.
Гласът й трепереше от плач.
Той продължи:
— Забравих да ти кажа, че твоят министър ме изигра.
— Как така?
И той й разказа надълго и нашироко, с всички подробности, приготвената между Ларош и Валтер комбинация.
Когато той свърши, тя го попита:
— Как научи това?
— Позволи ми — отговори той — да не ти казвам. Ти имаш свои източници за сведения, които аз не искам да знам. Също така и аз имам и искам да ги запазя в тайна. За всеки случай, отговарям за точността на своите сведения.
Тогава тя каза:
— Да, това е възможно… Минаваше ми през ума, че те вършат нещо скришом от нас.
Но Жорж, когото сън не хващаше, се доближи до жена си и леко й целуна ухото.
Тя бързо го отблъсна и каза:
— Моля ти се, остави ме на мира. Сега никак не съм разположена да върша глупости.
Той се подчини, обърна се към стената и като си затвори очите, най-после заспа.
VI.
Църквата беше покрита с черно и над главния вход един герб, с корона отгоре, показваше на минувачите, че погребват благородник.
Опелото беше свършило, присъстващите един по един си отиваха, като минаваха край ковчега и край племенника на граф Водрек, който приемаше съболезнованията и благодареше.
Когато Жорж Дю Роа и жена му излязоха, те тръгнаха един до друг, за да си отидат вкъщи. Те вървяха и мълчаха.
Най-сетне Жорж, като да говореше на себе си, каза:
— Наистина, това е много чудно!
— Какво, драги мой? — попита Мадлен.
— Че Водрек нищо не ни остави!
Тя изведнъж се изчерви, като че ли по бялата й кожа се пусна ненадейно розов воал.
— Защо да ни остави нещо? — каза тя. — На какво основание? — после, като помълча малко, продължи: — Може би има завещание у някой нотариус. Ние още нищо не можем да знаем.
Жорж поразмисли и каза:
— Да, възможно е, защото той беше много добър приятел и на двама ни. Два пъти в седмицата обядваше у нас, където идваше по всяко време. Обичаше те като баща. Нямаше семейство — ни деца, ни братя, ни сестри, а само един племенник, далечен роднина. Да, трябва да има завещание. Аз не искам много нещо, а само един спомен, за да докаже, че е помислил за нас, че е признавал привързаността ни към него. Беше длъжен да ни даде доказателство за своето приятелство.
— Възможно е, наистина, да има завещание — каза тя замислено и равнодушно.
Като влизаха вкъщи, слугата подаде писмо на Мадлен. Тя го отвори и след това го подаде на Жорж.
Госпожо,
Имам чест да ви моля да благоволите и да дойдете в кантората ми от два до четири часа, във вторник, сряда или четвъртък, за една работа, която се отнася до вас.
Приемете и пр.
Тоя път Жорж се изчерви.
— Това ще се отнася — каза той — за завещанието. Чудно е, че тебе вика, а не мене, който законно съм глава на семейство.
Отначало тя не отговори, а после, като поразмисли малко, каза:
— Искаш ли още сега да отидем?
— Да, искам.
Когато влязоха в кантората на г-н Ламаньор, първият писар стана бързо и ги заведе при господаря си. Нотариусът беше ниско, кръгло човече. Главата му приличаше на топка, закована в друга топка, която имаше два толкова малки и къси крака, че и те приличаха на топки. Той ги поздрави, посочи им столове и, като се обърна към Мадлен, каза:
— Госпожо, повиках ви да ви съобщя за завещанието на граф дьо Водрек, което се отнася до вас.
Жорж не можа да се стърпи:
— Аз така и мислех.
— Ще ви съобщя и съдържанието на тоя документ, което е, впрочем, много късо — добави нотариусът.
Той взе един лист от дебела папка, която стоеше пред него, и прочете:
„Подписаният, Пол-Емил-Киприан-Гонтран, граф дьо Водрек, здрав тялом и духом, тук излагам последната си воля.
Понеже смъртта може да ме отнесе всеки час, предвид, че може ненадейно да ме намери, реших да напиша завещанието си, което ще бъде оставено у г-н Ламаньор.
Като нямам преки наследници, завещавам всичкото си богатство, което се състои от борсови ценности за шестстотин хиляди франка и от недвижими имоти близо до петстотин хиляди франка, на г-жа Клара-
