понеделник и петък. Но щом влезе в редакцията, дадоха му една телеграма. Г-жа Валтер му съобщаваше:
„Без друго трябва днес да говоря с тебе. Работата е много важна. Чакай ме в два часа на улица «Цариградска». Мога да ти направя голяма услуга.
Твоя приятелка до гроба,
— Дявол да я вземе — изруга той, — каква лепка.
Разстроен, Жорж веднага излезе; беше крайно раздразнен и не можеше да работи.
От шест седмици насам той се мъчеше да прекъсне контактите си с нея, но не можеше да отслаби упоритата й привързаност.
След като тя му се отдаде, налегна я страшно угризение на съвестта и в три последователни срещи тя обсипа Жорж с укори и клетви. Отегчен от тия сцени и вече наситен от тая зряла и склонна към драми жена, той просто се отдалечи от нея с надежда, че с това приключението ще свърши. Но тогава тя лудешки се привърза към него, като се хвърли в тая любов, както някои се хвърлят в реката с камък на врата. Той се остави да бъде неин пленник от слабост, от угода, от непредпазливост и тя го беше затворила в една необуздана и уморителна страст, преследваше го с нежността си.
Тя искаше да се вижда с него всеки ден, викаше го всеки час с телеграми за бързи срещи в ъгъла на някоя улица, в някой магазин, в някоя градина. И повтаряше същите фрази, че го обожава, че го боготвори, после се отдалечаваше от него, като му се кълнеше, че „е много щастлива, че го е видяла“.
Г-жа Валтер излезе съвсем по-друга, отколкото си я представяше: тя се стараеше да го прелъсти с детинска гальовност, със смешни за нейните години любовни детинщини. Останала дотогава строго честна, девствена по сърце, затворена за всяко чувство, неопитала никаква чувственост, тая кротка жена, на която спокойната четиридесет годишна възраст приличаше на бледа есен след студено лято, изведнъж изпита в себе си любов, която приличаше на увехнала пролет, с изобилни дребни, зле поникнали неразпъпили се още цветенца, усети чудновато разцъфтяване на моминска любов, любов закъсняла, гореща и наивна, изразяваща се в непредвидените пориви като у шестнадесетгодишно момиче. Тя му пишеше по десет писма на ден; писма глупави и лудешки, писани с чудноват, поетически и смешен стил, пълен с имена на животни и птици — подобен на индийския стил.
Щом оставаха самички, тя го целуваше и обсипваше с тежки любезности на дебела мома, с кривения на доста дебелите си устни, с подскачания, които разтърсваха под корсажа твърде едрите й гърди.
Най-противно му беше да я слуша да го нарича: „мой плъхо“, „мое куче“, „моя котка“, „мое съкровище“, „моя синя птица“, „мое мило дете“ и да я гледа всеки път да му се отдава чак след разиграване на малка комедийка на детинска срамежливост, малки движения на страх, които тя намираше прелестни, и дребни лудории на лека жена.
Тя питаше:
— Чия е тая уста?
И когато той не отговаряше веднага „моя“, тя дотолкова настояваше, че го правеше да пребледнее от раздразнение. Струваше му се, че тя би трябвало да усеща, че в любовта са нужни такт, сръчност, благоразумение и точност, че, като му се е отдала, тя, като зряла жена, майка на семейство, светска жена, би трябвало да се държи солидно, да бъде въздържано страстна, строга, може би със сълзи, но със сълзи на Дидона, а не със сълзите на Жулиета.
Непрекъснато му повтаряше:
— Колко много те обичам, мое дете! Кажи ми, мое бебенце, обичаш ли ме и ти толкова?
Той не можеше вече да я слуша да казва „мое дете“ или „мое бебенце“. Тогава му идеше да я нарече „моя бабо“.
— Какво безумие направих, че ти се отдадох — казваше му тя. — Но не се кая. Толкова е сладка любовта!
„Толкова е сладка любовта“ — тя произнасяше тези думи като актриса, която играе добродушна жена.
А после тя го дразнеше с несръчността на милванията си. Станала изведнъж чувствена от целувката на тоя хубав момък, който толкова силно бе разпалил кръвта й, тя внасяше в прегръщанията си една неизкусна горещина, смесена с такова сериозно внимание, че на Дю Роа му идваше да се засмее. Това му напомняше за старците, които се опитват да се учат да четат.
И когато тя го притискаше силно в прегръдките си, като го гледаше пламенно с онзи дълбок и ужасен поглед, който имат някои застаряващи жени, величествени в своята последна любов, когато тя го захапваше със своята безмълвна и разтреперана уста, като го притискаше в своята дебела и гореща снага, уморена, но ненаситна, тя се улисваше като някое малко момиче и, за да се покаже наивна, говореше като малко дете:
— Толкова те обичам, мое дете. Толкова те обичам. Обичай и ти малката женица!
Тогава му идваше дивото желание да изругае, да си грабне шапката и да избяга.
В началото се виждаха на улица „Царигадска“, но Дю Роа, който се боеше да не би да се срещнат с г-жа дьо Марел, сега намираше хиляди предлози да отказва тия срещи.
И той се принуди почти всеки ден да ходи в къщата й — кога да закусва, кога да обядва. Тя му стискаше ръката под трапезата, подаваше му устата си зад вратата да я целуне. Но той обичаше да се забавлява със Сюзан, която го развеселяваше със своите лудории. Под нейната външност на кукла се криеше подвижен, хитър, изненадващ, потаен ум, който винаги се представяше за някоя панаирна марионетка. Тя се подиграваше с всичко и с всички уместно и язвително. Жорж провокираше веселостта й, предизвикваше тая ирония и те много добре се разбираха.
— Слушайте, Бел Ами, елате тука, Бел Ами — настояваше тя.
Той веднага оставяше майката и тичаше при дъщерята, която му шепнеше на ухото някоя лоша шега и те се смееха от все сърце.
При това, той беше преситен от любовта на майката, тя вече предизвикваше у него непреодолимо отвращение; той не можеше нито да я гледа, нито да я слуша, нито да мисли за нея без да не го хваща яд…
И той престана да ходи у тях и престана да отговаря на писмата й, и да отстъпва на молбите й.
Най-после тя разбра, че той не я обича вече и ужасно страдаше. Но това я ожесточи и започна да го следи, да го дебне, да го чака във файтон със спуснати завески пред вратата на редакцията, пред вратата на къщата му, по улиците, през които тя се надяваше, че той ще мине.
На Жорж му бе накипяло дотолкова, че му се искаше да я изругае грубо, да я удари, да й каже ясно: „Е, стига вече, дотягате ми“. Но винаги се въздържаше. Заради вестника. И той със студенина, а понякога дори и с груби думи се стараеше да й даде да разбере, че най-сетне трябва да се сложи край на това.
А тя постоянно се стараеше да измисли някоя хитрина, за да го примами на улица „Цариградска“. И той трепереше от страх да не би някой ден двете жени да се срещнат на вратата лице в лице.
Любовта му към г-жа дьо Марел, обратно, се разгаряше още по-силно. Той я наричаше свое „малко детенце“ и тя наистина му харесваше. В техните натури имаше нещо много общо. И той, и тя бяха от породата на авантюристите, от породата на ония светски скитници, които носят души на бохеми.
Те прекараха лятото в очарователна любов, подобно на студенти, които ядат, пият и се веселят, като избягваха да закусват или обядват в „Аржантаил“, „Бужевал“, „Мезон“, „Поаси“, като плаваха цели часове с лодка и събираха цветя покрай брега. Тя обичаше пържените риби от Сена и разни видове ястия, обичаше беседите в кръчмите и виковете на лодкарите. Той пък я повеждаше към някой трамвай от предградията и обикаляха като си приказваха весели работи из парижкото поле, където се намират множество буржоазни летни къщи.
И когато се налагаше да се върне, за да обядва у г-жа Валтер, той изпитваше истинска ненавист към нахалната стара любовница, тъй като едва се бе разделил с прелестната дьо Марел, с която току-що бе изгасил огъня на своята страст.
