Жена му го чакаше с трескаво нетърпение. Като го видя, тя извика:
— Знаеш ли, че Ларош е министър на външните работи?
— Да, и дори написах по тоя повод статия за Алжир.
— Каква статия?
— Ти я знаеш, първата, която написахме заедно: „Спомени на един африкански ловец“, преработена е и е пригодена за случая.
Тя се усмихна.
— А, да, тя много добре отговаря за случая.
После помисли малко и каза:
— Дойде ми на ум онова продължение, което щеше да напишеш тогава и го… остави насред пътя. Сега можеш да го напишеш — една поредица разкази, които биха отговаряли на положението.
Като седна на трапезата, той отговори:
— Много добре. Сега нищо не пречи на това, щом тоя рогльо Форесте отиде на оня свят.
— Тая шега е твърде неуместна — възрази тя сухо и обидена добави: — и моля ти се да поставиш точка на нея. — Ти прекали повече от допустимото.
Той се готвеше да отговори иронично, но в това време му донесоха телеграма, която съдържаше само следния текст, без подпис:
Аз бях изгубила и ума, и дума. Простете ми и елате утре в четири часа в парка „Монсо“.
Той разбра веднага кой е подателят и сърцето му се изпълни с радост. Като пъхна в джоба телеграмата, той каза:
— Няма да го повторя вече, моя мила. Признавам, че това е глупаво.
И докато обядваше, повтаряше си тия няколко думи:
И така, тя отстъпи. Това значеше: „Предавам се, ваша съм, където поискате, когато поискате“.
Жорж започна да се смее. Мадлен попита:
— Какво има?
— Нищо особено. Спомних си за един свещеник, когото преди малко срещнах и който имаше много забавен вид.
На другия ден точно в определения час Дю Роа пристигна на срещата. По всички пейки на парка бяха насядали премалели от жега буржоа и нехайни слугини, които сякаш дремеха, докато децата се валяха в пясъка на пътя.
Жорж намери г-жа Валтер в една малка старинна развалина, където течеше малко вода. Тя обикаляше неспокойна и угрижена около един тесен кръг от колони.
Щом той я поздрави, тя каза:
— Колко много хора има в тая градина!
Той се възползва от случая и попита:
— Имате право, искате ли да отидем другаде?
— Но къде?
— Където и да е. Да седнем в някой файтон например. Ще спуснете завеската откъм вас и никак няма да се виждате.
— Да, предпочитам това; тука умирам от страх.
— Добре, тогава след пет минути ще ме намерите на входа, който води за булеварда. Там ще дойда с файтон.
И той се отдалечи тичешком.
Щом се качи в колата и добре закри прозореца откъм себе си, тя попита:
— Къде казахте на коларя да ни закара?
— Вие не се грижете, той знае — отговори Жорж.
Той беше казал на коларя адреса на своя апартамент на улица „Цариградска“.
Тя продължи:
— Не можете да си представите колко много страдам заради вас, колко се мъча и измъчвам. Вчера, в църквата, аз бях жестока с вас, исках да избягам от вас. Беше ме страх да остана самичка с вас. Простихте ли ми?
Той й стискаше ръцете и казваше:
— Да, да. Като ви обичам, и както ви обичам, има ли нещо, което да не бих ви простил?
Тя го гледаше умолително.
— Слушайте — каза му тя, — трябва да ми дадете дума, че ще ме уважавате, че няма…, че няма… Иначе не ще мога да ви гледам.
Отначало той не отговори; под мустаците му се появи тънка усмивка, която смущаваше жените.
— Аз съм ваш роб — каза той.
Тогава тя започна да му разказва как е разбрала, че го обича — като се научила, че ще се ожени за Мадлен Форесте. Тя спомена подробности, малки подробности на дати и интимни работи.
Изведнъж тя млъкна. Файтонът спря. Дю Роа отвори вратичката на колата.
— Къде сме? — попита тя.
— Слезте и влезнете в тая къща — отговори той. — Тук ще бъдем по-спокойни.
— Но къде сме?
— Това е моята ергенска квартира, която повторно наех… за няколко дни…, за да имаме едно място, където да можем да се виждаме.
Тя се улови за вратичката на колата, уплашена от мисълта за тая среща насаме, и почти извика:
— Не, не, не искам! Не искам!
— Заклевам ви се, че ще се отнеса с вас с уважение — каза решително той. — Елате. Както виждате, гледат ни и ще се съберат около нас. Бързайте…, бързайте… слизайте. Заклевам ви се, че ще се отнеса с вас с уважение — повтори той.
Един продавач на вино стоеше на вратата на кръчмата си и ги гледаше с любопитство. Тя, обзета от ужас, бързо влезе в къщата.
Тя тръгна да се качва по стълбите. Той я задържа за ръката и каза:
— Тука, на първия етаж.
Щом затвори вратата, той я сграбчи като жертва. Тя се бранеше, бореше се, шепнеше:
— Ох! Боже мой!… Ох! Боже мой!…
Той я целуваше страстно по врата, по очите, по устните, без да може тя да се отърве от лудите му целувки. И макар, че го отстраняваше, макар че дърпаше устата си, неволно му отвръщаше на целувките. Изведнъж тя престана да се бори и победена, покорена, остави му се да я съблече. Той събличаше бързо една по една всички части от облеклото й с такава лекота, сякаш бе камериерка.
Тя изтръгна от ръцете му корсажа си, за да си затули с него лицето, и стоеше права, съвсем пребледняла, всред своите дрехи, хвърлени на земята.
Той не й събу обувките и я занесе на ръце към леглото. Тогава тя му пошепна на ухото:
— Заклевам ви се…, заклевам ви се…, че никога не съм имала любовник.
Както една мома би казала: „Заклевам ви се, че съм девица“.
А той си мислеше: „Мен, Бога ми, това нещо ми е все едно“.
V.
Настана есен. Семейство Дю Роа беше прекарало цялото лято в Париж и водеше решителна борба в „Ла ви франсез“ в защита на новия кабинет през време на късите ваканции на депутатите.
Макар че бяха още първите дни на октомври, камарите скоро щяха да подновят заседанията си, защото събитията в Мароко ставаха заплашителни.
Всъщност, никой не вярваше, че ще има поход към Танжер, макар че в деня на разпускането на парламента един депутат от десницата, граф дьо Ламбер Серазен, в една много умна реч, на която
