Той влезе в средната врата, която затвори след себе си, а г-жа Валтер се хвърли в тясната килийка отстрани и, измъчена, с жар, със страстен надежден порив, каза:
— Благословете ме, отче, защото съгреших.
Дю Роа обиколи хора и влезе в левия придал. Когато стигна до средата, той срещна дебелия плешив господин, който продължаваше да върви бавно, и помисли:
— Какво ли прави тука тоя странен човек?
И човекът от своя страна усети крачките му и изгледа Жорж с явно желание да му говори. Когато съвсем се доближи до него, той го поздрави и много учтиво му каза:
— Прощавайте, господине, за безпокойството, но можете ли да ми кажете кога е била съградена тая църква?
Дю Роа отговори:
— Да си призная, не зная много добре, но струва ми се, че има двадесет или двадесет и пет години. А и аз за пръв път влизам в нея.
— И аз също. Никога досега не бях я виждал.
Тогава Жорж, у когото се събуди любопитството, каза:
— Струва ми се, че вие я разглеждате много внимателно. Вие я изучавате подробно.
— Не я разглеждам, господине, а чакам жена си, която ми определи да се срещнем тука, а много закъсня.
После млъкна и след малко каза:
— Вън е страшна жега.
Изведнъж на Дю Роа му се стори, че този човек прилича на Форесте.
— Вие сте от провинцията, нали? — попита той.
— Да, от Рен съм. А вие, господине, от любопитство ли влязохте в тая църква?
— Не, една жена чакам.
И, като си взе сбогом, Жорж се отдалечи с усмивка на уста.
Когато се доближи до голямата врата, той пак видя жената, която продължаваше да стои на колене и да се моли.
„Молитвата й, както виждам, е усърдна“ — помисли си той.
Състраданието му към нея вече се беше изпарило.
Жорж мина край нея и отново бавно се отправи към десния придял, за да намери г-жа Валтер. Той погледна отдалеч на мястото, където я беше оставил, и се изненада, че не я вижда. Значи тя си е отишла! Той се спря учуден и ядосан. После си помисли, че тя го търси и повторно обиколи църквата. Като не я намери, върна се и седна на стола, където тя седеше, с надежда, че ще дойде да го намери.
Скоро тих шепот от гласове привлече вниманието му. В тоя ъгъл на църквата никого не видя. Тогава откъде идваше това шептене? Той стана, огледа се и видя в съседния параклис вратите на изповедалнята. Късче от рокля се показа изпод вратата и се влачеше по каменните плочи. Той се доближи и видя, че това е г-жа Валтер. Тя се изповядваше!…
У него се появи желание да я хване за раменете и да я измъкне от тая килия. После си помисли:
— Не! Днес е редът на свещеника, а утре ще бъде моят ред.
И той седна спокойно срещу решетките на изповедалнята, надсмивайки се над това приключение.
Дълго време чака. Най-после г-жа Валтер стана, обърна се, видя го и отиде при него. Лицето й беше студено и строго.
— Моля ви, господине — каза тя, — не ме придружавайте, не вървете подире ми и не идвайте самичък в дома ми. Няма да ви приема. Сбогом!
И тя с достойнство се отдалечи.
Жорж я остави да си върви, защото не искаше да насилва събитията. После, като видя свещеника, който някак смутен излизаше също от изповедалнята, той се запъти направо към него и, като го загледа в очите, изръмжа през нос:
— Ако не носехте расо, какви две хубави плесници щях да ви лепна по вашата гнусна муцуна.
После той се завъртя на петите си и излезе от църквата.
Дебелият господин, изправен на главната врата с шапка на глава и с ръце отзад, уморен от чакане, разглеждаше с разсеян поглед обширния площад и улици, които се съединяваха там.
Когато Дю Роа мина покрай него, те се поздравиха.
Жорж, останал свободен, отиде в редакцията. Щом влезе вътре, по загрижените лица на младите хора видя, че тука става нещо необикновено и веднага влезе в кабинета на директора.
Дядо Валтер прав, нервен, диктуваше статия с откъслечни фрази, даваше поръчки на репортерите си, които го бяха заобиколили, нещо препоръчваше на Буаренар и разпечатваше писма.
Когато Дю Роа влезе, директорът радостно извика:
— Ах! Какво щастие, ето и нашият Бел Ами.
Той веднага млъкна, малко засрамен, и се извини:
— Извинявайте, че ви нарекох така. Много съм развълнуван от обстоятелствата. А после, слушам жена си и дъщерите си от сутрин до вечер, че ви наричат Бел Ами, тъй че и аз свикнах. Сърдите ли ми се?
— Никак, не — каза Жорж засмяно. — В това няма нищо неприятно за мене.
— Много добре — каза дядо Валтер, — тогава и аз ще ви наричам, както всички, Бел Ами. Ами знаете ли, у нас станаха важни събития. Правителството падна след едно гласуване с триста и десет гласа против двеста. Ваканциите пак се отложиха, отложиха се за неопределено време, а сега сме двадесет и осми юли. Испания се сърди заради Мароко и това събори Дюран, дьо Лен и привържениците му. Ние се намираме в много лошо положение. Маро е натоварен да състави нов кабинет. Той взе генерал Бутен д’Акр за военен министър, а приятелят ни Ларош Матьо за министър на външните работи. За себе си запазва министерството на вътрешните работи и министър-председателството. Ние ще станем официозен вестник. Пиша уводна статия, едно просто изложение на програмата, като начертавам задачите на министрите.
И той се усмихна и продължи:
— Пътят, по който мислят да вървят, разбира се. Но ще ми дотрябва нещо интересно по Мароканския въпрос, нещо, което да отговаря на сегашното време, някоя ефектна, сензационна бележка, статия… Намерете ми нещо такова.
Дю Роа помисли малко и отговори:
— Имам, каквото искате. Ще ви дам една статия върху политическото положение на цялата ни африканска колония, с Тунис отляво, Алжир в средата и Мароко отдясно, историята на расите, които населяват тая обширна земя.
И разказа за една екскурзия по мароканската граница, до големия Фигуигски оазис, където никой европеец не е стъпвал и който е причина за сегашния конфликт.
— Това влиза ли в работа?
Дядо Валтер извика:
— Чудесно! А какво заглавие носи?
— От Тунис до Танжер.
— Непременно.
И Дю Роа остана да търси в течението на „Ла ви франсез“ първата си статия „Спомени на един африкански ловец“. Бързо я намери. А тя, под друго заглавие, основно преработена, чудесно ще отговаря на времето, защото там ставаше дума за колониалната политика, за алжирското население и за една екскурзия в Оранската област.
За по-малко от час статията бе преработена, пригоди я за сегашния случай, даде й съвременен вид, като похвали новия кабинет.
Като прочете статията, директорът каза:
— Много добра… много добра. Вие сте скъпоценен човек. Аз ви се радвам от все сърце.
И Дю Роа отиде да обядва, доволен от тоя ден, въпреки случилото се в църквата „Св. Троица“, защото усещаше, че е спечелил играта.
