— Ти все още можеш да купиш от заема — каза тя. — Сега той е още седемдесет и два франка.
— Да — каза той, — но не разполагам с пари.
Тя вдигна очите си и умолително го изгледа:
— Аз помислих за това, мое коте, и ако беше доста любезен, доста любезен, ако ме обичаше поне малко, ти щеше да се съгласиш да ти дам назаем.
Той отговори рязко, почти грубо:
— Колкото затова, не.
— Слушай — каза умолително тя, — има едно нещо, което можеш да направиш, без да прибягваш до заем. Аз имах намерение да купя от тоя заем за десет хиляди франка, за да си създам един малък капиталец. Добре! И ще купя за двадесет хиляди! Половината ще бъдат твои. Ти разбираш, че тия пари няма да дам на Валтер. Както се казва, засега няма да платиш нищо. Ако се сполучи в това, ти ще спечелиш шестдесет хиляди франка, от които ще ми върнеш десетте, когато обичаш.
— Не — каза той, — не обичам никак такива комбинации.
Тогава, за да го убеди, тя се спусна в разсъждения, разказваше му, че в действителност той заема десет хиляди франка на дума и следователно значи, че тя нищо не му е заемала, защото парите отпуска банката на Валтер. Освен това — посочи тя, — той е водил в „Ла ви франсез“ цялата политическа борба, нещо, което направи възможно всичко, което се случва. И ще бъде наивен, ако не се възползва от това.
— Тогава мисли, че тия десет хиляди франка ти ги дава назаем Валтер, комуто си направил услуги, които струват повече от това — заключи тя.
— Добре, нека бъде така — каза той. — Наполовина участвам с тебе. Ако изгубим, ще ти платя десет хиляди франка.
Тя остана толкова доволна, че стана, обхвана главата му с двете си ръце и започна страстно да го целува. Отначало той не се противеше, но когато тя започна да става все по-агресивна и го прегръщаше и обсипваше с ласки, той изведнъж се сети, че скоро ще дойде другата. А не искаше да изгуби напразно времето си и да излее в прегръдките на старата страстта си, която по-добре би било да запази за младата.
И той тихичко я отблъсна като каза:
— Хайде, бъди благоразумна.
Тя го изгледа отчаяно:
— Ах! Жорж, дори и да те прегърна не мога.
— Не, не днес — отговори той. — Боли ме главата и страдам.
Тогава тя пак седна кротко между краката му и попита:
— Ще дойдеш ли утре да обядваш у дома? Голямо удоволствие ще ми направиш.
Той се подвоуми, но не посмя да откаже.
— Разбира се, ще дойда.
— Благодаря, мили мой.
Тя бавно търкаше бузата си в гърдите на младия мъж и един от дългите й черни косми се закачи на жилетката му. Тя забеляза това и една лудешка мисъл й мина през ума, една от ония суеверни мисли, които често съставляват целия разсъдък на жените. Тя бавно започна да увива тоя косъм около едно копче. После уви друг на по-горното копче, и друг на още по-горното. Като стане, той веднага ще ги отскубне и ще й причини болка. Какво щастие! И той ще отнесе нещо от нея, без да знае, ще отнесе едно малко снопче от косата й. Това беше връзка, с която тя го свързваше, една тайна, невидима връзка, един талисман, който оставаше при него. И той, без да ще, ще мисли за нея, ще бълнува за нея, на другия ден ще я обича малко повече.
— Ще трябва да те оставя — каза неочаквано той, — защото ще ме чакат в камарата на края на заседанието.
— Ох! Значи трябва вече да се разделим — въздъхна тя.
И като се примири с положението си, каза:
— Върви, драги мой, но утре ще дойдеш на обяд.
И като стана, усети в главата си остра болка, сякаш бяха й уболи кожата с игли. Сърцето й тупаше: тя беше доволна, че поне малко е страдала по негова причина.
— Сбогом! — каза тя.
Той я прегърна със състрадателна усмивка и я целуна студено по очите.
Но тя, обезумяла от това докосване, прошепна:
— Нима трябва вече да се разделим?
И тя с умолителен поглед сочеше съседната стая, чиято врата бе отворена. Той я отстрани от себе си бързо и каза:
— Трябва да бързам, ще стане късно.
Тогава тя му подаде устните си и той едва се докосна до тях.
Тя излезе пред него, като повтаряше:
— Утре, в седем часа.
— Утре, в седем часа — отговори той.
Разделиха се. Тя тръгна надясно, той наляво.
Дю Роа отиде до външния булевард. После стигна до булевард „Малерб“, по който тръгна бавно. Като минаваше пред една сладкарница, той видя захаросани кестени в един стъклен съд и си помисли: „Ще занеса на Клотилда“.
И той купи в една кесия от тия захаросани плодове, които тя до полуда обичаше.
В четири часа той се върна, за да чака младата си любовница.
Тя дойде малко късно, защото мъжът й си беше дошъл за осем дни.
— Можеш ли да дойдеш утре на обяд? — попита тя. — Той много ще се зарадва, като те види.
— Не, ще обядвам у патрона. Имаме да обсъдим цял куп политически и финансови въпроси.
Тя си беше свалила шапката, а сега си махна и корсажа, който много я стягаше. Той посочи книжния пакет на камината, като й каза:
— Донесох и захаросани кестени.
— Какво щастие! Колко си любезен! — извика тя, като изпляска с ръце.
Тя ги взе, хапна си един и рече:
— Колко са сладки! Усещам, че няма да оставя нито един.
После изгледа Жорж с чувствена веселост и прибави:
— Както виждам, ти угаждаш на всичките ми пороци.
Тя бавно ядеше кестените и постоянно поглеждаше в книжното пакетче, сякаш искаше да види дали има още.
— Слушай — каза тя, — седни на креслото, а аз ще седна между краката ти, за да си изям бонбоните. Така ще ми бъде много приятно.
Той се усмихна, седна и я взе между краката си, както държеше преди малко г-жа Валтер.
Тя си повдигаше главата към него, за да му говори и му казваше с пълни уста:
— Знаеш ли, драги мой, аз те сънувах, сънувах, че двамата сме предприели голямо пътуване с една камила. Тя имаше две гърбици. Всеки от нас бе възседнал една гърбица и пътувахме през пустинята. Ние бяхме взели със себе си в една кесия сладкиши и бутилка вино и обядвахме, седнали на гърбиците. Но това ни омръзна, защото не можехме да правим друго нещо; ние бяхме много далеч един от друг и аз исках да сляза.
— И аз исках да сляза — отговори той.
Него го забавляваше тоя сън и се смееше; подканваше я да говори глупости, да дърдори, да разказва всички тия детинщини, всички тия нежни глупости, които разказват влюбените. Тия същите закачки, които му се виждаха мили в устата на г-жа дьо Марел, биха крайно го раздразнили, ако излизаха от устата на г-жа Валтер.
И Клотилда го наричаше „мили мой“, „мое дете“, „мое котенце“, но тия думи му се виждаха приятни и гальовни. Когато преди малко ги произнасяше другата, те го ядосваха, втръсваха му. Защото любовните думи, които са все едни и същи, добиват вкуса на устните, от които излизат.
