Но, макар и да се забавляваше с тия лудости, не преставаше да мисли за седемдесетте хиляди франка, които щеше да спечели. И той изведнъж я удари с два пръста по главата и прекъсна дърдоренето й:
— Слушай, мое котенце! Ще те натоваря с една задача, до мъжа ти. Кажи му, от моя страна, да купи утре за десет хиляди франка марокански заем, който се продава по седемдесет и два; и му давам дума, че и три месеца няма да се минат, ще спечели от шестдесет до осемдесет хиляди франка. Но му кажи нищо да не говори за това. Кажи му още, че Танжерският поход е решен и че френската държава ще гарантира мароканския дълг. Но не казвай това на други. Това е държавна тайна, която ти поверявам.
Тя го изслуша сериозно и после тихо каза:
— Благодаря ти, още тая вечер ще му кажа. Ти можеш да разчиташ на него; той няма никому нищо да каже. Той е много сигурен човек. От него няма никаква опасност.
Беше изяла вече всички кестени, смачка с ръцете си книжното пакетче и го хвърли в камината. После каза:
— Хайде да си легнем.
И без да става, тя започна да разкопчава жилетката на Жорж.
Изведнъж тя се спря и, като извади между двата си пръста един дълъг косъм, взет от едно копче, започна да се смее.
— Я виж, ти си взел един косъм от Мадлен. Виж, това се казва верен мъж.
После, като престана да се смее, дълго време разглежда тънкия косъм, който бе намерила, и рече:
— Тоя косъм не е от Мадлен, той е черен. Навярно е от камериерката — каза тя усмихнато.
Тя разглеждаше жилетката с внимание на полицай и намери втори косъм, увит около друго копче; после видя трети и, разтреперана почти, пребледня и извика:
— Ах! Ти си спал с някоя жена, която е увила косми по всичките ти копчета.
Той се чудеше и само повтаряше:
— Не. Ти си луда… Ти си луда…
Изведнъж той си спомни, разбра, отначало се смути, после се засмя и отрече нейните подозрения. И бе доволен в душата си, че тя го подозира, че го ревнува.
Тя продължаваше да търси и намираше още косми, които отвиваше бързо и после ги хвърляше върху килима.
Със своя хитър женски инстинкт тя се увери в предположенията си и, разгневена, побесняла, готова да заплаче извика:
— Тая жена те обича… и е искала да отнесеш частичка от нея… Ах! Какъв си изневерник…
Изведнъж тя изпищя силно, обзета от нервна радост:
— О-хо!… Тя е стара…, намерих бял косъм… Ах! Ти си я обърнал на стари жени… Плащат ли ти?… Кажи, плащат ли ти?… Ах! Ти си се предал на старите жени… Тогава аз вече не ти трябвам… Задръж другите…
Тя стана, завтече се да си вземе корсажа, който бе хвърлила на един стол и бързо се стегна с него. Засрамен, Жорж искаше да я задържи и мънкаше:
— Вярвай, не…, Кло…, ти си глупава… Не зная, какво е това… Слушай… Остани…, моля ти се… остани…
— Задръж старата си жена — повтаряше тя, — задръж я… Поръчай да ти направят от космите й пръстен… от белите й косми… Има колкото за един пръстен…
Тя бързо се облече, оправи косата си и си постави воала. И когато той се мъчеше да я хване, тя с всичката си сила му плесна една плесница по лицето. И докато той дойде на себе си от замайването, тя отвори вратата и избяга.
Като остана самичък, ужасен гняв го обзе против г-жа Валтер. Той ще й отмъсти жестоко, много жестоко. Тоя път няма вече да й прости, не!
Жорж отиде до булеварда и, като ходеше нагоре-надолу, спря пред магазина на един бижутер, за да гледа един хронометър, който отдавна му се искаше да купи, а струваше осемнадесет хиляди франка.
И изведнъж с разтреперано от радост сърце помисли: „Ако спечеля седемдесет хиляди франка, ще мога да го купя“.
И продължи да мисли какви други работи ще направи с тия седемдесет хиляди франка. Най-напред ще стане депутат. После ще купи хронометъра, после ще играе на борсата и после… и после…
Нямаше желание да отиде в редакцията, затова предпочете преди да се види с Валтер, да говори с Мадлен и да напише статията. И той си тръгна за вкъщи.
Когато стигна на улица „Друо“, той внезапно се спря — забравил беше да се поинтересува какво става с граф дьо Водрек, който живееше на „Шосе д’Антен“. И той се върна назад, като продължаваше да се лута, да мисли за хиляди неща, да се отдава на приятно бълнуване, да мисли за приятни неща, за добри неща, за предстоящото богатство, както и за тоя мръсник Ларош и за тая стара кранта директоршата. От гнева на Клотилда той не се безпокоеше, защото знаеше, че тя бързо забравя всичко.
Когато узна от портиера къде живее граф дьо Водрек, той попита:
— Как е г-н дьо Водрек? Казаха ми, че през последните няколко дни е болен.
— Господин графът — отговори портиерът — е много зле, господине. Казват, че няма да преживее нощта. Подаграта го е ударила в сърцето.
Дю Роа остана тъй поразен, че не знаеше какво да прави! Водрек умираше! През ума му минаваха разбъркани, многобройни смътни мисли, които не смееше сам на себе си да изкаже.
— Благодаря… пак ще дойда… — измънка той, без да разбира какво казва.
После се качи на един файтон и тръгна за дома си.
Жена му се беше върнала.
Той влезе в стаята й запъхтян и веднага й каза:
— Не знаеш ли? Водрек е на умиране!
Мадлен беше седнала и четеше някакво писмо. Тя повдигна очите си и три пъти повтори:
— Какво? Какво казваш?… Какво казваш… ти казваш…
— Казвам ти, че Водрек е на умиране от подагрен припадък, стигнал до сърцето. Какво мислиш да направиш? — добави той.
Тя скочи бледна, бузите й нервно трепереха, и горчиво заплака, като си затули лицето с ръце. Тя остана права, разтърсвана от плач, разкъсвана от скръб.
Но изведнъж тя се успокои и, като изтри сълзите си, каза:
— Аз… аз ще ида там… Не се безпокой за мене… Не зная в колко часа ще се върна… Не ме чакай…
— Много добре, върви — отговори той.
Те си стиснаха ръцете и тя излезе толкова бързо, че си забрави ръкавиците.
Жорж, след като обядва самичък, започна да пише статията си. Той я написа тъкмо както мислеше министърът, като остави на читателя да разбере, че няма да се състои мароканският поход. После я занесе в редакцията, поговори малко с директора и тръгна за дома си с цигара в уста и с облекчено сърце, без сам да знае защо.
Жена му не се беше върнала.
Той легна и заспа.
Мадлен се върна около полунощ. Жорж се събуди и седна на леглото.
— Е, как е? — попита той.
Той никога не беше я виждал толкова бледа и толкова развълнувана.
— Умря — тихо каза тя.
— А! И… нищо ли не ти каза?
— Нищо. Когато пристигнах, той вече беше изгубил съзнание.
Жорж мислеше. На устните му идваха въпроси, които не смееше да зададе.
— Легни си — каза той.
Тя бързо се съблече и легна при него.
— До смъртното му легло имаше ли роднини?
— Само един племенник.
— Ами тоя племенник срещаше ли се често с него?
— Никога. От десет години насам никога не са се били срещали.
