— А, това става много лесно — отговори той. — Ти можеш да ми дадеш половината от наследството чрез подаряване приживе. Ние нямаме деца, значи това е възможно. Така ще се запуши устата на хорското злословие.
— Аз не виждам — възрази тя малко нетърпеливо — как ще се запуши устата на хорското злословие, когато завещанието е подписано от Водрек.
— Има ли нужда — отговори той сърдито — да го показваме и да го окачваме по стените? Ще ти кажа най-сетне, че ти си глупава. Ще казваме, че граф дьо Водрек ни е оставил богатството си наполовина. С една дума, ти не можеш да приемеш завещанието без мое разрешение, а аз ти давам разрешение с условие да си го разделим, нещо, което ще ме отърве от подигравките на хората.
Тя още веднъж го изгледа с проницателен поглед.
— Както искаш — каза тя. — Аз на всичко съм готова.
Тогава Жорж стана и пак започна да се разхожда. Той изглеждаше, че още се двоуми.
— Не… решително не — каза той. — Може би по-добре е съвсем да се откажем от него… Това е по- достолепно, по-почтено, по-честно. Но ако стане, както аз казвам, никой нищо не може да предположи.
Той се спря пред Мадлен и каза:
— Да, моя мила, ако си съгласна, аз мога сам да отида при нотариус Ламаньор, да се допитам до него и да му обясня работата. Аз ще му кажа моите съмнения и ще допълня, че сме се спрели на решението да си разделим наследството от приличие, за да запушим хорските усти. Щом аз приемам половината от това наследство, явно е, че никой вече няма право да се смее. Това означава, че аз открито заявявам: Жена ми приема, защото аз приемам, аз, нейният мъж, който съм съдия на онова, което тя може да прави, без да си накърнява честта. Иначе би било скандално.
— Както ти искаш — прошепна Мадлен.
Жорж продължи да говори разпалено:
— Със съгласието за раздялата на наследството наполовина всичко става ясно като бял ден. Ние наследяваме богатството на един приятел, който не е искал да прави разлика между нас, който не е искал да каже: „Предпочитам единия пред другия след смъртта си, както съм го предпочитал и приживе“. Да, то се разбира, по-много е обичал жената, но като е оставил богатството си и на единия, и на другия, искал е да каже ясно, че предпочитанието му е било съвсем платоническо. И бъди уверена, че ако бе размислил, така щеше да направи. Но не е размислил, не е предвидил последиците. Както много добре казваше ти преди малко, на тебе донасяше цветя всяка седмица, на тебе поиска да остави и последния си спомен, без да си даде сметка.
— Решено е — прекъсна го тя раздразнено. — Разбрах. Няма нужда от толкова обяснения. Иди веднага при нотариуса.
Той се изчерви и каза:
— Имаш право, отивам.
Той си взе шапката и на излизане каза:
— Ще гледам да уредя проблема с племенника, с парите, които иска.
— Дай му стоте хиляди франка, които иска — каза гордо тя, — вземи ги от моите пари.
Той се засрами и веднага отговори:
— А, не! Ще ги делим. Като дадем по петдесет хиляди франка, ще ни останат чисти цял милион.
Когато отиде при нотариуса, Жорж му обясни за комбинацията, която била измислила жена му.
На другия ден те подписаха дарителния запис за петстотин хиляди франка, които Мадлен Дю Роа предоставяше на мъжа си.
На излизане от кантората на нотариуса, понеже времето беше хубаво, Жорж предложи да отидат пеша до булеварда. Той любезничеше с нея и беше нежен, смееше се и беше радостен, а тя обратно, беше замислена и доста строга.
Беше студен есенен ден. Хората бързаха, сякаш отиваха да вършат някоя важна работа. Дю Роа заведе жена си пред магазина, където често бе гледал желания хронометър.
— Искаш ли да ти подаря някоя скъпоценност? — попита той.
— Както решиш — отговори тя равнодушно.
Като влязоха вътре, той попита:
— Какво обичаш — огърлица ли, гривна ли, или обеци?
Като видя златните накити със скъпоценни камъни, студенината й отмина и тя започна жадно и с любопитство да разглежда красиво изработените бижута.
— Ето една много хубава гривна — изведнъж извика тя.
Това беше верижка с чудновата форма, всяка брънка на която имаше по един различен камък.
— Колко струва тая гривна? — попита Жорж.
— Три хиляди франка, господине — отговори бижутерът.
— Ако ми я отстъпите за две хиляди и петстотин, ще я купя веднага.
Бижутерът се подвоуми и отговори:
— Не, господине, не е възможно.
Дю Роа продължи:
— Прибавете тоя хронометър за хиляда и петстотин франка и за всичко ще ви броя четири хиляди франка. Съгласни ли сте? Ако не, отивам другаде.
Бижутерът, след дълго двоумение, накрая прие.
— Нека бъде господине, както казвате.
Жорж Дю Роа, като даде адреса си, добави:
— Ще дадете да инкрустират върху хронометъра Ж.? Р.? К.?, поставени под баронска корона.
Мадлен се учуди и се поусмихна. А когато излязоха, тя го хвана под ръка някак с нежност. Той й се видя наистина сръчен и твърд. Сега като има богатство, нужна му е и титла.
— Бъдете спокойни — каза търговецът, — това ще бъде готово за четвъртък, господин бароне.
Двамата минаха край театър „Водевил“. Имаше представление на нова пиеса.
— Ако искаш — каза той, — тая вечер да идем на театър…
Намериха една ложа и я ангажираха. След това Жорж предложи:
— Да обядваме ли в някой ресторант?
— Да, ще ми бъде приятно.
Той беше щастлив с богатството и мислеше какво още друго могат да направят.
— Да идем ли да намерим госпожа дьо Марел, за да прекара вечерта с нас? Казаха ми, че мъжът й е тук. Ще ми бъде много драго да се видя с него.
Жорж, който като че ли се боеше от първата среща с любовницата си в дома й, беше доволен, че отива с жена си и по такъв начин се отървава от всякакви обяснения.
Но Клотилда се престори, че нищо не помни и дори насили мъжа си да приеме поканата.
Вечерята премина чудесно, а и времето беше много хубаво.
Жорж и Мадлен се върнаха късно. Фенерите вече бяха угасени. За да им бъде светло по стълбите, Жорж от време на време запалваше кибрит.
Като стигнаха на площадката на първия етаж, пламъкът, който пламна с драсването на кибрита, отрази в огледалото осветените им лица. Те приличаха на видения, ненадейно появили се и готови да се изгубят в нощната тъма.
Дю Роа си вдигна ръката, за да освети по-добре лицата им и с тържествуващ смях каза:
— Ето, милионерите идват.
VII.
Два месеца се бяха минали откакто бе завоювано Мароко. Франция, господар на Танжер, владееше цялото африканско крайбрежие на Средиземно море, чак до Триполи, и беше гарантирала дългът на новоприсъединената страна.
Говореше се, че двама министри спечелили там до двадесетина милиона и почти открито се споменаваше името на Ларош Матьо.
Колкото за Валтер, всеки в Париж знаеше, че е спечелил от заема двойно повече, от тридесет до
