един редник, обучаваха един-единствен редник, осъждаха го за дребни нарушения на затвор в крепостите.
Може би не е нужно да казвам, че този единствен редник беше Немечек, малкият русичък Немечек. Капитаните, поручиците и подпоручиците се поздравяваха весело на площадката, дори ако се срещнеха по сто пъти за един следобед. Те нехайно вдигаха ръка към шапките си и казваха:
— Здравей!
Само бедният Немечек трябваше непрестанно да застава мирно и да отдава чест. И всеки, който минеше край него, му подвикваше:
— Как си застанал?
— Събери петите!
— Изпъчи гърдите! Прибери корема!
— Мирно!
И Немечек радостно се подчиняваше всекиму. Има момченца, на които доставя удоволствие да се подчиняват. Но повечето момчета обичат да заповядват. Такива са хората. Ето защо беше естествено всеки на площадката да бъде офицер и само Немечек редник.
В два и половина следобед още нямаше никого на площадката. Пред колибата на конски чул спеше сладко словакът. Той спеше винаги следобед, защото нощем обикаляше купчините дърва или седеше горе на някоя крепост и зяпаше луната. Парната резачка свистеше, тесният черен комин бълваше снежнобели облачета пара и нарязаните дърва падаха в големите каруци.
Няколко минути след два и половина изскърца вратичката откъм улица „Пал“ и през нея се промъкна Немечек. Той извади от джоба си голям комат хляб, озърна се и като видя, че още няма никой, тихичко загриза кората му. Но преди това грижливо залости резето на вратата, защото един от най-важните закони на площадката гласеше, че който влезе, е длъжен да залости вратата след себе си. Който забравяше да стори това, се осъждаше на крепостен затвор. Изобщо военната дисциплина се спазваше строго.
Немечек седна на един камък, продължи да гризе коричката и зачака другарите си. По всичко личеше, че днес на площадката ще бъде много интересно. Във въздуха се чувствуваше, че назряват велики събития. Няма защо да отричаме, Немечек в момента беше много горд, че е член на площадката и участвува в прочутата дружина на момчетата от улица „Пал“. До едно време той гриза хляба си, а после от скука тръгна да се разхожда между купчините дърва. Както се разхождаше из малките улички, внезапно срещна голямото черно куче на словака.
— Хектор! — викна му той приятелски, но Хектор не прояви никакво желание да отвърне на поздрава. Само махна кротко с опашката си, което при кучетата има същото значение както при нас, когато, забързани, едва докоснем шапката си. След това хукна и залая сърдито. Русичкият Немечек се затича след него. Хектор спря пред една купчина дърва и продължи да лае яростно. Тя бе една от купчините, които момчетата бяха превърнали в крепост. На върха й се издигаше защитна стена от цепеници, а върху нея на тънка пръчица се вееше червено-зелено знаменце. Кучето скачаше около крепостта и лаеше непрестанно.
— Какво значи това? — попита малкото русичко момченце черното куче, защото беше голям приятел с него. Може би защото само те двамата бяха обикновени редници в армията.
Той погледна към крепостта. Не видя никого горе, но почувствува, че някой се крие между дървата. Отправи се към купчината, закатери се по издадените цепеници. Насред път ясно и отчетливо чу, че някой прережда горе дървата. Сърцето му заби лудо и му се прииска да се върне. Но когато погледна надолу и съзря Хектор, пак се окуражи.
„Не бой се, Немечек“ — каза си той и внимателно продължи да се катери. На всяка стъпка той се окуражаваше сам и продължаваше да си казва: „Не бой се, Немечек. Не бой се, Немечек.“
Така се изкачи на върха. Там си каза още едно последно: „Не бой се, Немечек“, и когато понечи да прекрачи ниската стена на укреплението, от страх кракът, с който искаше да пристъпи, остана във въздуха.
— Божичко! — извика той.
И започна стремглаво да се спуска надолу по цепениците. Когато стигна на земята, сърцето му биеше лудо. Погледна към крепостта. Горе, до знамето, стъпил с десния си крак на крепостната стена, стоеше Фери Ач, страшният Фери Ач, общият неприятел, главатарят на момчетата от Ботаническата градина. Вятърът развяваше широката му червена риза, а той се усмихваше подигравателно.
Фери успокои тихичко момченцето:
— Не бой се, Немечек!
Но Немечек, обзет от страх, вече тичаше. Черното куче хукна след него и двамата заедно се запровираха между купчините дърва обратно към площадката. Върху крилете на вятъра до ушите им долетя презрителният вик на Фери Ач:
— Не бой се, Немечек!
Когато Немечек погледна назад от площадката, на крепостта вече не се виждаше червената риза на Фери Ач. И знамето липсваше. Малкото червено-зелено знаме, което беше ушила сестрата на Челе, беше отвлечено. Фери също беше изчезнал между купчините дърва. Може би беше избягал край резачката към улица „Мария“, а може би продължаваше да стои скрит някъде с приятелите си, двамата Пасторовци.
При мисълта, че и братята Пастор са тук, по гърба на Немечек полазиха студени тръпки. Той знаеше какво значи да се срещнеш с двамата Пасторовци. А Фери Ач той видя отблизо за първи път. Много се изплаши от него, но искрено казано, хареса го. Той беше хубав, плещест, с кестенява коса и червената широка риза му отиваше много. Тя му придаваше нещо войнствено. В червената му риза имаше нещо гарибалдиевско. Всички момчета от Ботаническата градина носеха червени ризи, защото подражаваха на Фери Ач.
На вратата на площадката се почука четири пъти последователно. Немечек въздъхна облекчено. Четирикратното почукване беше сигналът на момчетата от улица „Пал“. Той се спусна към залостената врата и я отвори. Идваше Бока с Челе и Гереб. Немечек изгаряше от нетърпение да им разкаже страшната новина, но не забрави, че е редник, и отдаде полагаемото се на капитана и поручиците. Застана мирно и отдаде чест.
— Здравей! — казаха новодошлите. — Какво ново има?
Немечек размаха ръце във въздуха и искаше да разкаже всичко на един дъх.
— Ужасно! — извика той.
— Кое?
— Ужасно! Няма да повярвате!
— Но какво има?
— Фери Ач беше тук!
Сега беше ред на тримата да се изненадат. Внезапно те станаха сериозни.
— Не може да бъде! — каза Гереб.
Немечек сложи ръка на гърдите си:
— Честна дума!
— Не се кълни! — смъмра го Бока и за да придаде по-голяма тежест на думите си, кресна: — Мирно!
Немечек удари токове. Бока пристъпи към него:
— Разкажи подробно какво си видял.
— Когато отидох между уличките — започна той, кучето залая. Тръгнах след него и дочух някакъв шум на средната крепост. Покатерих се, горе стоеше Фери Ач в червена риза.
— Горе ли стоеше? На крепостта?
— Горе! — отвърна малкото русичко момче и без малко не се закле отново. Ръката му беше вече на гърдите, но строгият поглед на Бока го възпря. Той добави:
— Отнесе знамето.
Челе изсъска:
— Знамето ли?
— Да.
И четиримата се спуснаха натам. Немечек тичаше скромно най-отзад, отчасти защото беше редник,
