изследвали същността на неговите творби, че изпускат нещо съдбовно.
— Което е?
— Точно така. Това беше следващият въпрос на Стивъсън. Нали знаеш как започва да припалва лулата си, когато го обхване нетърпение. Трябваше да говоря бързо. Казах му, че не знам точно какво търся, но че там — Майърс махна с ръка към репродукцията — има нещо. Нещо, което никой не е забелязал. Самият Ван Дорн го е намекнал в дневника си. Не — Майърс ме погледна очаквателно.
Повдигнах вежди.
— Ами, щом никой не го е забелязал — натъртено каза Майърс, — значи е тайна, нали?
— Щом ти не си го забелязал…
Затруднен, Майърс отново се обърна към репродукцията и в гласа му прозвуча удивление:
— Откъде знам, че е там ли? Защото когато гледам картините на Ван Дорн, го усещам. Чувствам го.
Поклатих глава.
— Мога да си представя какво е отговорил Стивъсън на това. Хората се справят с изкуството както с геометрията и няма никакви тайни в …
— Каза ми, че ако съм станал мистик, трябва да уча в семинарията, а не в художествената академия. А ако се нуждая от въже, за да се обеся и да съсипя кариерата си, той ще ми го даде. Но все пак се ласкаел да мисли, че е човек с широки възгледи.
— Това е смешно.
— Повярвай ми, не се шегуваше. Каза ми, че много си падал по Шерлок Холмс. Ако съм вярвал, че съм открил някаква мистерия и мога да я разреша, да го направя с всички средства. И при тези думи ме дари с най-снизходителната си усмивка, като добави, че щял да спомене за това на днешното събрание на факултета.
— Ами тогава какъв е проблемът? Получил си това, което искаше. Той се е съгласил да ти стане научен ръководител. Защо звучиш така…
— Днес няма събрание на факултета.
— О! — Гласът ми заглъхна. — Прецакал те е.
Преди три години двамата с Майърс бяхме започнали заедно следването си в Университета в Айова. Постепенно се бяхме сприятелили толкова много, че наехме две съседни стаи в една стара кооперация близо до университетското градче. Собственичката бе стара мома, която рисуваше акварели — трябва да добавя, че нямаше никакъв талант, — и приемаше на квартира само студенти от художествената академия, за да й дават уроци. Относно Майърс бе направила изключение. Той не беше художник като мен. Той следваше история на изкуството. Повечето художници рисуват инстинктивно. Те не умеят да описват с думи онова, което искат да изобразят. И точно думите, а не боите бяха специалността на Майърс. Така че с импровизираните си лекции той бързо бе станал любимият наемател на старата дама.
От този ден нататък тя не го виждаше често. Нито пък аз. Майърс не посещаваше общите ни лекции. Предполагах, че прекарваше повечето време в библиотеката. Късно вечерта, когато забележех ивицата светлина под вратата му и почуквах, не получавах отговор. Звънях му по телефона. През стената до мен достигаше настойчивото приглушено звънене.
Една вечер изчаках телефонът да иззвъни единайсет пъти и тъкмо щях да затварям, когато той вдигна слушалката. В гласа му се долавяше изтощение.
— Къде се загуби? Отдавна не съм те виждал — казах му аз.
— Отдавна ли? — повтори той учудено. — Та нали се видяхме само преди два дни?
— Искаш да кажеш преди две седмици.
— О, по дяволите! — изруга Майърс.
— Купил съм един стек бира. Искаш ли да…?
— Да, с удоволствие. — Той въздъхна. — Идвай!
Когато отворих вратата, не знам какво ме порази повече — видът му или онова, което бе направил със стаята си.
Ще започна с Майърс. Той по принцип си беше слаб, но сега изглеждаше измършавял, направо съсухрен. Ризата и джинсите му бяха намачкани. Рижавата му коса бе сплъстена. Зад очилата очите му изглеждаха кръвясали. Беше брадясал. Когато затвори вратата и посегна за кутията бира, ръката му трепереше.
Жилището му беше пълно с — не съм сигурен как да обрисувам въздействието на този толкова блестящ безпорядък — репродукции на картините на Ван Дорн. Те покриваха всеки сантиметър на стените. Дивана, столовете, бюрото, телевизора, етажерките за книги. И драпираните завеси, и тавана, и като изключим една тясна пътечка, дори пода. Спираловидно извити слънчогледи, маслинови дървета, ливади, небеса и потоци ме заобикаляха, обкръжаваха ме плътно и сякаш протягаха ръце да ме хванат. Едновременно с това имах чувството, че ме поглъщат. Точно както размитите контури на предметите във всяка репродукция изглеждаха, че се преливат едни в други, така и всяка репродукция се преливаше със съседната. Стоях онемял сред този хаос от цветове.
Майърс отпи няколко глътки бира. Притеснен от изумлението ми от вида на стаята, той махна с ръка към вихрушката от репродукции.
— Предполагам, ще кажеш, че съм се потопил изцяло в работата си.
— Кога си ял за последен път?
На лицето му се изписа объркване.
— Така си и мислех. — Минах по тясната пътека между репродукциите, лежащи на пода, и вдигнах телефонната слушалка. — Донесете ми една пица! — Поръчах най-голямата пица, която близката пицария „При Пепи“ можеше да предложи. Те не доставяха бира, но в хладилника ми имаше още един стек, а имах предчувствието, че ще ни потрябва.
Оставих слушалката на мястото й.
— По дяволите, Майърс, какво правиш?
— Нали ти казах.
— Потопил си се в работа? Ти ме отбягваш. Не идваш на занятията. Не си се появявал, бог знае откога. Изглеждаш ужасно. Заради уговорката ти със Стивъсън не си струва да си разваляш здравето. Кажи му, че си променил мнението си. Намери си научен ръководител с по-поносим характер.
— Стивъсън няма нищо общо с това.
— По дяволите, а кое има общо с това? Краят на семестриалните изпити или унинието в началото на дисертацията?
Майърс гаврътна остатъка от бирата си и протегна ръка за друга.
— Не, синьото1 е за лудостта.
— Какво?
— Това е системата. — Майърс се обърна към водовъртежа от репродукции. — Изследвах ги хронологически. Колкото повече Ван Дорн е губил разсъдъка си, толкова повече е използвал синия цвят. А оранжевото е цветът му за душевно терзание. Ако сравниш картините с периодите на личните му кризи, описани в биографиите му, ще видиш, че тогава е използвал оранжевото.
— Майърс ти си най-добрият ми приятел. Така че прости ми това, което ще ти кажа, но мисля, че си отишъл твърде далеч.
Той отпи от бирата си и сви рамене, сякаш искаше да каже, че не е очаквал да го разбера.
— Чуй ме — започнах аз. — Личният цветови код, връзката между емоционалното състояние и багрите, това са пълни глупости. Знам го със сигурност. Ти си изкуствовед, но аз съм художник. Казвам ти, различните хора реагират на цветовете по различен начин. Не обръщай внимание на рекламните агенции и техните теории, че някои цветове продават картините по-добре от другите. Всичко зависи от контекста. Зависи от модата. Тази година е един цвят, следващата година — друг. Но един истински художник използва онзи цвят, който ще има най-голям ефект. Той се интересува от творческия процес, не от продажбата.
— Ван Дорн е могъл да продаде много малко картини.
— Това е безпорно. Клетото копеле не е живяло достатъчно дълго, за да стане на мода. Но че оранжевото изразява душевното му терзание, а синьото — лудостта? Кажи това на Стивъсън и той ще те изхвърли от кабинета си.
