Майърс свали очилата си и потърка горната част на носа си.
— Така го чувствам… Може би си прав.
— По този въпрос няма може би. Аз съм прав. Нуждаеш се от храна, душ и сън. Картините са комбинация от цветове и форми, които хората харесват или не харесват. Художникът следва своя инстинкт, използва всички техники, които владее, и сътворява най-доброто, на което е способен. Ако има някаква тайна в творбите на Ван Дорн, тя не е в използваните цветове.
Майърс довърши втората си бира и премигна тъжно.
— Знаеш ли какво открих вчера?
Поклатих глава.
— Критиците, които са се посветили на изследването на Ван Дорн…
— Какво за тях?
— Побъркали са се, също като него.
— Какво? Няма начин. Изучавал съм критиците, занимавали се с Ван Дорн. Те са посредствени и досадни като Стивъсън.
— Имаш предвид официално признатите учени. Благонадеждните. Аз ти говоря за истинските, за талантливите. За онези, чиято гениалност е била непризната, също като на Ван Дорн.
— Какво се е случило с тях?
— Те са страдали. Също като Ван Дорн.
— Били са затворени в лудница?
— По-лошо от това.
— Майърс, не ме карай да те разпитвам.
— Сходствата са поразителни. Всички те са се опитвали да рисуват. И то в стила на Ван Дорн. И точно като него си проболи очите.
Предполагам, вече ви е съвсем ясно, че Майърс бе, както се вика, с опънати до край нерви. Нямам намерение да го критикувам. Всъщност неговата разпаленост бе едно от нещата, заради които го харесвах. След това заради въображението. Когато се шляеш с него, никога не ти е скучно. Той си падаше по идеите. А учението бе неговата страст. И предаваше въодушевлението си на мен.
Истината е, че се нуждаех от вдъхновението, което получавах от него. Не бях лош художник. Съвсем не. От друга страна, не бях и велик. Колкото повече се приближавах към края на следването си, започвах мъчително да осъзнавам, че творбите ми никога няма да бъдат нищо повече от „интересни“. Не исках да го призная, но вероятно щях да свърша като художник в някоя рекламна агенция.
Обаче тази нощ въображението на Майърс не беше вдъхновяващо. Беше плашещо. Той винаги бе преминавал през различни фази на ентусиазъм. Ел Греко, Пикасо, Полак. Всеки от тях бе поглъщал вниманието му до вманиачаване, но само за да бъде изоставен заради следващия любимец и после следващия. Когато се бе спрял на Ван Дорн, бях предположил, че ще е просто още едно увлечение.
Но разхвърляните из стаята му репродукции на Ван Дорн показваха ясно, че този път увлечението се бе превърнало в натрапчива идея. Гледах скептично на настояването на Майърс, че в творбите на Ван Дорн има някаква тайна. В крайна сметка голямото изкуство не може да бъде обяснено. Можеш да анализираш техниките му, можеш да начертаеш диаграма на неговата симетрия, но в основата си то крие мистерия, която не може да се предаде с думи. Гениалността не може да бъде резюмирана. Доколкото разбирах, Майърс използваше думата тайна като синоним на неописуемата колоритност.
Когато осъзнах, че той наистина смяташе, че Ван Дорн е имал някаква тайна, бях ужасен. Страданието в очите му бе също ужасяващо. Споменаването на лудостта не само на Ван Дорн, но и на неговите критици, ме караше да се притеснявам, че и Майърс е превъртял. Да си избодат очите, боже мой!
Останах с Майърс до пет сутринта, опитвайки се да го успокоя и да го убедя, че се нуждае от няколко дни почивка. Изпихме стека с бира, който бях занесъл, този от хладилника ми и още един, който купих от един колега, който живееше в дъното на коридора. На зазоряване, точно преди Майърс да задреме и аз да се прибера, залитайки в стаята си, той промърмори, че съм прав. Найстина се нуждаел от почивка. На следващия ден щял да се обади на родителите си. Щял да ги пита дали ще платят билета му за самолета до Денвър.
В следствие на препиването се събудих чак късно следобяд. Възмутен, че бях пропуснал часовете си, взех душ и опитах да не обръщам внимание на вкуса от снощната пица в устата си. Не бях изненадан, когато позвъних по телефона на Майърс и не получих отговор. Навярно се чувстваше отвратително като мен. Ала когато след залез слънце позвъних повторно, а после почуках на вратата му и пак никой не ми отговори, започнах да се притеснявам. Вратата му беше заключена, затова слязох долу да взема резервния ключ от хазяйката. И тогава видях бележката, пъхната в отвора на пощенската ми кутия.
„Наистина мислех това, което казах. Нуждая се от почивка. Отивам си вкъщи. Ще ти се обадя. Бъди спокоен. Рисувай добре. Обичам те, братле. Завинаги твой приятел.“
Информация за текста
© 1999 Дейвид Морел
© 2001 Иван Атанасов, превод от английски
David Morrell
1999
Издание:
Дейвид Морел. Черна вечер
ИК „Хермес“, 2001
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15886]
Последна редакция: 2010-04-10 11:00:00
1
Игра на думи: blues в мн.ч. — униние, лошо настроение, а в ед.ч. — синьо. — Б.пр.
