Дейвид Морел
Огнена Сиена
Първа част
1.
От „Нюзуик“:
„Това беше много отдавна. Вече не мисля за него“, твърди Малоун. Но ако — според критиците — в неговите картини има повече живот, отколкото в работите на който и да било от художниците импресионисти, човек не може да не се запита дали чувствеността в произведенията му не е реакция от кошмара, при който едва не загинал през нощта на 20 декември 1989 година, по време на американското нахлуване в Панама.
Художник, бил преди това военен пилот на хеликоптер, в условията на жестока конкуренция в съвременния свят на изкуството — тази драматична съпоставка на бурното минало на Малоун с артистичното му настояще се смята за част от мистичния му чар. Да, но докато това минало се струва екзотично на някои меценати, други критици още от самото начало изразиха скептицизма си по отношение достойнствата на произведенията му. Както казва Дъглас Фенърман, представителят на Малоун: „Чейс трябваше да работи два пъти по-упорито, за да получи признание. В този смисъл никак не е зле да имаш дух на войник, ако искаш да оцелееш в битките из галериите на Манхатън.“
И наистина Малоун повече прилича на войник, отколкото на художник. Метър и осемдесет висок, по- скоро жилест, отколкото мускулест, той има побронзовяло от слънцето лице и привлекателни, като че ли издялани от неогладен камък черти. Интервюиран на плажа до неговия дом в мексиканския курорт Козумел, той току-що е приключил всекидневния си осемкилометров крос, комбиниран с гимнастически упражнения. Пясъчнорусата му коса, избеляла от палещите лъчи на карибското слънце, подхожда на наболата му брада и подчертава грубата му хубост. Освен петната боя по тениската и шортите му, по нищо друго не личи принадлежността му към света на изкуството.
На тридесет и седем години е, но никак не е трудно да си представи човек, че едва ли е изглеждал по- различно в лейтенантската си униформа преди десет години, когато хеликоптерът му бил свален от панамска ракета.
Това станало в 2,00 през нощта на 20 декември и докато самият Малоун отказва да говори, Джеб Уейнрайт — вторият пилот, свален заедно с него — си припомня случката много ясно: „През онази нощ около нас летяха толкова много трасиращи куршуми, без да се броят пламъците от експлозиите на земята, че сякаш бяха фойерверки по случай Четвърти юли. Само че в преизподнята. Най-напред ударихме от въздуха — 285 самолета и 110 хеликоптера. Като ято комари, само че с доста остри жила. Четиридесетмилиметрови оръдия «Вулкан», 105-милиметрови гаубици, противотанкови ракети с лазерно насочване… Изобщо такива работи. Една от главните цели беше щабът на панамските въоръжени сили — прилична на стара фабрика сграда в едно от предградията на столицата Панама на име Ел Чорило, тоест Поточето. «Врагът е разположил щаба си там — твърдяха нашите аналитици, — за да могат панамските войски да използват двадесетхилядното население на Ел Чорило като жив щит.» И точно така стана — продължава Уейнрайт. — Когато хеликоптерите ни атакуваха, противникът потърси прикритие в домовете наоколо. Ние обаче се спуснахме подир тях и точно тогава Чейс се развика по радиото, че обстрелваме цивилни граждани. И така си беше. В същия миг почти едновременно пет блока избухнаха в пламъци. Централното командване изобщо не успя да реагира, а ние вече бяхме поразени. Още си спомням как зъбите ми изтракаха от експлозията. Чейс се бореше с всички сили да удържи машината. Цялата кабина бе задимена, хеликоптерът се въртеше като полудял и се мяташе на всички страни. Чейс е най-добрият пилот, когото съм виждал, но и да ме питате, пак не мога да ви кажа как успя да ни свали читави на земята.“
Обаче това било само началото на кошмара. В тъмнината, озарявана от пожарите, разпространяващи се от къща в къща, Малоун и Уейнрайт се опитали да избягат. Смесили се с двадесетте хиляди жители на Ел Чорило, които се били втурнали като обезумели из тесните улички на квартала, Малоун и неговият втори пилот попаднали под огъня не само на панамските войници, но и на американските хеликоптери, чиито екипажи не били предупредени, че на земята има техни свалени колеги.
„После ме раниха в крака — продължава Уейнрайт. — Нямам представа как стана. Докато хората търчаха покрай нас с писъци, Чейс ми направи турникет, метна ме на рамо и се опита да излезе от огъня. По едно време се наложи да извади пистолета и да го използва срещу панамски войник, скрил се във входа на една сграда. По-късно си дадох сметка, че ме е мъкнал на рамо доста след разсъмване. Подпрян на една стена, дойдох на себе си, до мен Чейс, и двамата покрити със сажди, а срещу нас идваха нашите танкове и огнехвъргачки да довършат онова, което бе останало от Ел Чорило. Две хиляди цивилни граждани загинаха през тази нощ. А само Бог знае колко са били ранените. Всичките двадесет хиляди души загубиха домовете си.“
Малко след това Малоун напуска морската пехота.
„Чейс винаги сядаше и рисуваше, ако нямахме тренировки — спомня си Уейнрайт. — Понякога, вместо да излезе в отпуска, той оставаше в казармата и работеше по скиците си. Явно беше, че има талант, но нямах представа в каква степен до момента, в който напусна и започна да си изкарва хляба с това. През онази нощ в Ел Чорило той взе решение и повече не се обърна назад.“
В картините на Малоун ценителят няма да открие и следа от насилие. В по-голямата си част те са живописни пейзажи. Пулсиращите от живот детайли, напомнящи Ван Гог и въпреки това подчертано негови, излъчват бурна радост и вълнуващо преклонение пред красотата на природата, която вероятно само някой, срещал се лице в лице с апокалиптично насилие и смърт, би могъл да изобрази…
2.
Вълните тихичко проплискваха в маратонките на Малоун, а слънчевите лъчи отскачаха от гладкото като стъкло Карибско море, създавайки невиждани отсенки от цветове, които като че ли никога не се повтаряха. С всичките си сетива Малоун усещаше скърцащия под краката си пясък, леката милувка на вятъра в гъстата си къдрава коса и непрестанното кряк-кряк-кряк на чайките, кръжащи над главата му. Вдигайки четката над недовършеното платно, той се съсредоточи да попие всичко наведнъж — не само формите и цветовете, а и звуците, аромата, че дори и вкуса на соления вятър. Да се опита да постигне непостижимото, като вложи и тези усещания в една визуална среда, така че когато зрителят застане пред картината, да усети какво значи да стоиш на това място в именно този вълшебен момент и да се къпеш в лъчите на залязващото слънце така, сякаш то повече никога няма да изгрее.
Нещо привлече вниманието му и рязко го изтръгна от унеса. Когато беше военен, способността на Малоун да наблюдава няколко неща едновременно бе част от изкуството да оцелява, но сега художникът, не войникът, успя да засече движението с периферното си зрение.
Идваше откъм дясната му страна, от китка палми на стотина метра от безлюдния плаж, там, където свършваше черният път. Силуетът се превърна в набит мъж, който тръгна по пясъка извън сянката на палмите, вдигна длан към челото да се предпази от блясъка на слънцето в очилата си и впери поглед по посока на Малоун. Докато мъжът се приближаваше, костюмът му постепенно придоби естествения си цвят — тъмносин. Черните му обувки скоро се напрашиха от белия пясък, по който ходеше. Куфарчето му — сребристосиво, в тон с косата му, грапаво и на миниатюрни бучици — беше от щраусова кожа.
Малоун не се изненада, че не е чул колата му. В края на краищата шумът от прибоя бе толкова силен, че заглушаваше всичко друго. Не го изненада и неподходящото облекло на новодошлия — дори и на островен рай човек понякога не може да си почине, натъквайки се на забързани бизнесмени с куфарчета или чанти в ръка. Онова, което обаче наистина го изненада, бе решителността, с която мъжът се приближаваше. Това означаваше, че идва специално при него, а той не бе казал на никого къде е.
Всичко това му мина през ума, без да дава някакви признаци, че е забелязал непознатия, използвайки само лекото извъртане на главата си към палитрата, за да замаскира периодичните погледи, които хвърляше по посока на натрапника. Насищайки червената боя на платното, той чу стъпките да се приближават толкова, че хрущенето на пясъка вече бе съвсем отчетливо.
