Прекрасната неподстригана гробищна коса

— Все още ли мислиш, че е просто съвпадение?

— Трябва да е така. Джейкъб, ти беше под голямо напрежение, но с това не бива да се натоварваш. Знаеш, че не си осиновен.

— Знам ли? Откъде?

— Ами това е…

Махваш нетърпеливо с ръка.

— Искам да кажа, че е нещо, което човек приема като даденост — допълва жена ти.

— Защо?

— Защото иначе родителите ти щяха да ти кажат.

— Защо? Ако не се е налагало, защо биха поели риска да ме шокират? Не е ли било по-добре за тях да не зачекват този въпрос?

— Чуй ме, Джейкъб. Оставяш въображението да вземе връх над разума ти.

— Може би. — Изправяш се. С несигурни крачки отиваш до барчето и досипваш питиетата, които Ребека бе започнала да приготвя. — Може би. — Отпиваш един пръст от чашата. Силната напитка опарва гърлото ти. — Но не ще знам със сигурност, нали? Освен ако не открия защо баща ми е запазил тази клетвена декларация за осиновяване при личните си документи и как се е случило така, че съм роден една седмица по-късно, и то на същото място, където жената я е подписала.

— И тогава? — Ребека потрива чело. — Не разбираш ли? Няма никаква разлика! Родителите ти те обичаха! Ти ги обичаше. Да допуснем, че по някаква, един господ знае каква, вероятност твоите подозрения се окажат верни. Какво ще промени това? То няма да намали скръбта ти. Няма да засегне цял един живот, изпълнен с любов.

— Може да засегне много неща.

— Слушай, довърши си скоча. Петък е. Все още имаме време да отидем до синагогата. Ако някога си имал нужда да укрепиш духа си, то това е сега.

Измъчван от терзания, изпиваш третото си питие.

— Погледни отново тази декларация! Жената се съгласява да даде за осиновяване две бебета. Ако съм бил осиновен, това означава, че някъде там имам сестра или брат. Близнак.

— Напълно чужд за теб. Джейкъб, да бъдеш брат или сестра е нещо повече от биологична връзка.

Стомахът ти се свива от отвращение, когато поглъщаш последната глътка от скоча си.

— Прочети по-внимателно декларацията! Виж най-отдолу документа! Името на жената.

— Мери Дънкан.

— Шотландка.

— Е, и? — пита Ребека.

— Да отида в синагогата? Помисли си. Някога да си чула шотландец да е… Може да се окаже, че не съм евреин по рождение.

Естествено увисналите бузи на чичо ти се изопват от смущение.

— Осиновен? Какво, по дяволите, те е накарало да мислиш…

Сядаш до него на дивана в хола му и обясняваш, показвайки му документите.

Сбръчканото му от възрастта чело се набръчква още повече. Той поклаща олисялата си глава.

— Съвпадение.

— Така твърди и жена ми.

— Тогава я послушай. Чуй ме, Джейкъб, ние с баща ти бяхме толкова близки, колкото могат да бъдат само двама братя. Нямахме тайни един от друг. Никой от нас никога не е предприемал нещо важно, без първо да се посъветва с другия. Когато Саймън — дано почива в мир — реши да се ожени за майка ти, го обсъди с мен доста преди да каже на родителите ни. Повярвай ми, ако той и Естър бяха планирали да осиновят дете, щяха да ми кажат.

Издишаш дълго сдържания въздух, иска ти се да му повярваш, но те измъчват съмнения.

— Тогава защо…? — Слепоочията ти пулсират.

— Кажи ми, Джейкъб.

— Добре, да предположим, че е съвпадение фактът, че тези документи бяха в личния сейф на родителите ми. Да допуснем, че те нямат нищо общо. Но защо? Доколкото знам, татко винаги е живял тук, в Чикаго. Никога преди не съм се замислял за това, но защо не съм роден тук, а в Калифорния?

Чичо ти се мъчи да се съсредоточи. Уморен от усилието, свива рамене.

— Беше толкова отдавна. Хиляда деветстотин… — Той се взира през очилата си в акта ти за раждане. — … трийсет и осма. Толкова много години! Трудно ми е да си спомня. — Млъква. — Баща ти и майка ти много искаха да имат деца. Това си спомням. Но колкото и да опитваха… Да, те бяха страшно обезкуражени. После един следобед той дойде сияещ в офиса ми. Каза да си тръгна по-рано. Имали сме повод за празнуване. Майка ти била бременна.

При мисълта за родителите ти и колко много ти липсват потръпваш от мъка. Въпреки че преглъщаш сълзите си, не можеш да се сдържиш да не кажеш:

— Това все още не обяснява защо съм роден в Калифорния.

— Ще стигна и до него. — Чичо ти потърква сбръчканата си брадичка. — Да, започнах от… Хиляда деветстотин трийсет и осма. Най-лошото на Депресията бе отминало, но времената още не бяха добри. Баща ти каза, че за бебето, което ще се роди, трябва да спечели повече пари. Смяташе, че Калифорния — Лос Анджелис — предлага по-добри възможности. Опитах се за го разубедя. „След една година — казах му — Чикаго ще излезе от задънената улица.“ Освен това щеше да му се наложи да получи разрешително, за да работи като адвокат в Калифорния. Но той настоя. И разбира се, аз се оказах прав. Чикаго скоро излезе от кризата. Нещо повече, стана така, че баща ти и майка ти, които не се интересуваха от Лос Анджелис, шест или седем месеца по-късно се върнаха тук, веднага след твоето раждане.

— Това все още не…

— Какво?

— Лос Анджелис не е Редууд Поинт — казваш ти. — Никога не съм чувал за това място. Какво са правили родителите ми там?

— О, това ли? — Чичо ти повдига редките си побелели вежди. — Няма никаква тайна. Редуут Поинт беше курорт на крайбрежието. През август в Лос Анджелис беше нетърпимо горещо. Тъй като наближаваше терминът на майка ти, баща ти реши да я заведе някъде, където да не я тормози горещината, близо до океана, където морският бриз щеше да й даде възможност да се чувства по-добре. Така че заминаха в нещо като ваканция и ти се роди там.

— Да — казваш ти. — Напълно логично. Нищо мистериозно. Освен… — Махваш с ръка към масичката за кафе. — Защо баща ми е запазил тази декларация за осиновяване?

Чичо ти вдига отчаяно ръце, нашарени със старчески петна.

— Добре. Предполагам, че е имал късмет да свърши някоя юридическа услуга, докато е бил в Редууд Поинт. За да може да плати престоя на майка ти в болницата и хонорара на лекаря. Когато се е върнал в Чикаго, може някои от служебните документи да са се смесили с личните му книжа. По една случайност всичко, свързано с Редуут Поинт, е било в един пакет.

— И баща ми никога не е забелязал грешката, независимо колко пъти е преглеждал личния си сейф? Трудно ми е да повярвам…

— Джейкъб, Джейкъб. Миналия месец ходих да видя личния си сейф и намерих в него съкровищна облигация1, която дори не си спомням да съм купувал, камо ли да съм прибирал в сейфа си. Случват се и недоглеждания.

— Баща ми беше най-организираният човек, когото съм познавал.

— Господ знае, че го обичах и че ми липсва. — Чичо ти прехапва бледата си долна устна и диша мъчително, обхванат от вълнение. — Но той не беше безупречен, а и животът не е подреден. Вероятно никога няма да узнаем как този документ се е оказал при личните му книжа. Но едно нещо знам със сигурност и можеш да разчиташ на това. Ти си родно дете на Саймън и Естър. Не си осиновен.

Заледан в пода, кимваш.

— Благодаря ти.