Прекрасната неподстригана гробищна коса

като в тях се вписват осиновителите на мястото на истинските родители. Но оригиналният акт за раждане, в който са упоменати истинските родители, не се унищожава. Той се запечатва, слага се в папка и се завежда в специален отдел на архива.

— В такъв случай, струва ми се, че трябва да отидете до Окръжния съд и да потърсите тази папка — заявява шерифът.

— Проблемът е, че каквото и влияние да имам като адвокат, ще ми отнеме месеци и ще трябва да напиша куп молби, докато се добера до тази папка, а може и никога да не успея. Докато с болничните архиви е по-лесно. Единственото, от което се нуждая, е някой отзивчив лекар, който… — Една мисъл кара сърцето ти да забие учестено. — Да си спомняте случайно имената на някои лекари, които са работили тук? Може би те ще знаят как да ми помогнат.

— Не, тук отдавна не е имало лекар. Когато се разболеем, ни се налага да пътуваме нагоре по крайбрежието. Не искам да ви обезкуражавам, господин…

— Уайнбърг.

— Да. Уайнбърг. Хиляда деветстотин трийсет и осма. Говорим за нещо, случило се много отдавна. Струва ми се, че си губите времето. Кой си спомня толкова стари неща? Ако някой все още е жив. Един господ знае къде са архивите на клиниката.

— Тогава, предполагам, ще трябва да го направя по трудния начин — казваш ти. — Чрез съда. Благодаря за помощта ви.

— Не мисля, че ви помогнах с нещо. Но, господин Уайнбърг…

— Да? — Спираш се на вратата.

— Понякога е по-добре човек да не закача миналото.

— Как ми се иска да можех.

* * *

Кейп Върд се оказва приятен, привлекателен град с двайсетхилядно население, в който преобладава испанската архитектура: покриви с червени керемиди, сводести входове и сиво-бежови стени. След тягостната атмосфера на Редууд Пойнт, се чувстваш по-малко депресиран, но само докато чуваш плача на бебе от съседната стая в хотела. След почти безсънната нощ, през която се обаждаш на Ребека да я увериш, че си добре, но не обръщаш внимание на молбата й да се прибереш вкъщи, питаш за посоката служителя на рецепцията и се отправяш с колата към съда, приличащ на испанска мисия, където пристигаш малко след девет часа.

Канцеларията на завеждащия окръжния архив е в дъното на втория етаж и червенокосият млад мъж на гишето не се замисля дълго над молбата ти.

— Актовете за раждане от 1938? Разбира се.

В крайна сметка тези регистри са общодостъпни. Не ти се налага да изтъкваш основания за искането си.

Десет минути по-късно чиновникът се връща с голям прашен регистър. Няма бюро, така че трябва да стоиш прав в края на гишето. Докато младият мъж се заема отново с работата си, ти отгръщаш страниците на регистъра на август и започваш да ги изучаваш.

Документите от окръга са групирани по райони. Като стигаш до раздела на Редууд Пойнт, внимателно се зачиташ. Всъщност търсиш да откриеш не точно твоя акт за раждане, а справка за Мери Дънкан. През онзи август са се родили двайсет деца. В първия момент този необичаен факт те поразява — толкова много бебета в такава малка община! Но после си спомняш, че през август курортът сигурно е бил претъпкан и може би и други бъдещи родители са отишли там, за да избягат от летните горещини и да осигурят на майките удобно раждане, точно както са направили твоите родители по думите на чичо ти.

Записваш имената на множество майки и бащи. Мириам и Дейвид Майър. Рут и Хенри Бегелман. Гейл и Джефри Марковиц. Сепваш се, шокиран, когато стигаш до собствения си акт за раждане — родители: Естър и Саймън Уайнбърг. Но това не доказва нищо, напомняш си ти. Плъзгаш поглед към края на бланката. Медицинско учреждение: Клиниката в Редууд Пойнт. Удостоверил: Д-р на МН Джонатан Адамс. Медицинска сестра: Джун Енгъл. Адамс вероятно е лекарят, разродил майка ти, заключаваш ти. Бързото преглеждане на другите актове за раждане от Редууд Пойнт показва, че Адамс и Енгъл са подписали всички документи.

Никъде не откриваш справка за Мери Дънкан. Продължаваш да търсиш нататък чак до началото на септември, в случай че Мери Дънкан е родила по-късно. Никъде няма отбелязано нищо. „Обаче — мислиш си ти — тя може да е подписала декларацията за осиновяване по-рано, докато е била бременна,“ така че проверяваш в регистъра и останалите месеци на 1938. Нищо.

Помолваш чиновника за регистъра на 1939. Той отново се съгласява. Ала когато стигаш до актовете за раждане от април и продължаваш да търсиш и сред тези от май, свиваш вежди. Дори и по някакъв невъзможен начин да е знаела, че е бременна още през първия си месец, даже и ако бременността й е траела десет месеца вместо девет, тя все пак трябва да е била вписана в този регистър. Какво се е случило? Дали не е променила мнението си и не е напуснала града, за да се скрие някъде и да роди двете деца, които е обещала да даде за осиновяване? „А може би — мислиш си –някой компетентен адвокат й е казал, че декларацията й, без значение колко официална и сложна изглежда, не представлява законно обвързване. Или пък тя…“

— Извинете, може ли да ми дадете смъртните актове за 1938 и 1939 година? — питаш чиновника.

Този път младият мъж изглежда малко раздразнен, докато излиза тромаво да намери тези регистри. Но когато се връща и ти напрегнато преглеждаш документите, не откриваш никаква информация, че Мери Дънкан е умряла по време на раждане.

— Благодаря — казваш на чиновника и прибираш бележките си. — Оказахте ми голяма помощ.

Младият мъж, доволен, че няма да носи повече регистри, се ухилва.

— Има само още едно нещо.

Раменете на чиновника увисват.

— Този акт за раждане на Джейкъб Уайнбърг — посочваш към отворения регистър.

— Какво за него?

— В него са отбелязани като родители Естър и Саймън Уайнбърг. Но може би Джейкъб е бил осиновен. Ако е така, сигурно има алтернативен акт за раждане, в който е посочено името на рождената му майка. Бих искал да хвърля един поглед на…

— В случай на осиновяване оригиналните актове за раждане не са общодостъпни.

— Но аз съм адвокат и…

— Не са достъпни и за адвокати и ако вие сте такъв, би трябвало да го знаете.

— Е, да, знам, но…

— Идете при съдия. Донесете ми съдебно разпореждане. Тогава ще се радвам да ви услужа. Иначе, човече, правилникът е много строг. Тези актове са засекретени. Ще загубя работата си.

— Така е наистина — гласът ти става дрезгав. — Разбирам.

Гражданското отделение на Кейп Върд се помещава също в сградата на Окръжния съд. Изчакваш във фоайето на третия етаж докато служителката, отговаряща за осиновяванията, се върне от някаква среща. Научаваш, че името й е Беки Хюс. Тя се здрависва с теб и те отвежда в канцеларията си. Жената е около трийсетгодишна блондинка, добре облечена, но възпълна. Интелигентността и отдадеността на работата й са очевидни.

— Чиновникът долу е постъпил напълно правилно — заявява Беки.

Явно не изглеждаш убеден.

— Правилникът да се засекретяват досиетата, съдържащи оригиналните актове за раждане, в случай на осиновяване е много полезен, господин адвокат.

— Но когато се касае за нещо важно, има и друго правило: който не рискува, не печели.

— Важно? — Беки потропва с пръсти по бюрото. — В случаите на осиновяване нищо не е по-важно от запазването анонимността на биологичната майка. — Тя поглежда към каната с кафе на шкафа. — Искате ли едно?