Прекрасната неподстригана гробищна коса

— Във викториански стил?

— Да. Точно там отсядаха бременните жени.

Потръпваш. Имаш чувството, че в гърдите ти има лед.

— Баща ми винаги я наричаше Инкубатора. Спомням си, че се усмихваше, когато го казваше. Защо да го критикувам? — пита лекарят. — Единственото, което правеше, бе да изражда бебета. И го правеше добре. Ако някой му е плащал много пари, за да вписва фалшива информация в актовете за раждане, а аз дори не знам дали го е превел…

— Но подозирате.

— Да. Проклет да съм, но точно това подозирам — признава доктор Адамс. — Ала не мога да го докажа, пък и никога не го попитах. Би трябвало да се търси отговорност от двамата Гънтър! Те държаха Инкубатора! Както и да е, ако бебетата са попаднали на любящи родители и ако осиновителите най-накрая са се сдобили с така желаните деца, какво лошо има в това? Кой е пострадал? Нека оставим миналото на мира!

За момент ти е трудно да говориш.

— Благодаря ви, докторе. Ценя вашата откровеност. Имам само още един въпрос.

— Казвайте го. Искам да приключа с това.

— За тези Гънтър — хората, които са държали Инкубатора.

— Бяха семейство. Не си спомням малките им имена.

— Имате ли представа какво се е случило с тях?

— След като Инкубатора изгоря? Един господ знае — отвръща доктор Адамс.

— А какво ще кажете за Джун Енгъл — сестрата, която е асистирала на баща ви?

— Казахте, че имате само още един въпрос. — Докторът диша шумно. — Няма значение, ще ви отговоря, ако обещаете, че ще ме оставите на мира. Джун Енгъл бе родена и израсла в Редууд Пойнт. Когато ние се преместихме, тя каза, че ще остане. Може би още е там.

— Ако е жива. — Разтърсен отново от студени тръпки, затваряш телефона.

Както и предишната нощ, бебето плаче в съседната стая. Крачиш неспокойно известно време, после се обаждаш на Ребека, казваш й, че си добре, колкото може да се очаква. Не знаеш кога ще се прибереш вкъщи. Затваряш и се опитваш да заспиш. Мрачни предчувствия те държат буден.

Облачната утрин е сива като мислите ти. Напускаш хотела и тръгваш, следвайки указанията на служителя от рецепцията, към обществената библиотека на Кейп Върд. След един час търсене, изпълнен с тревога, поемаш с колата под все по-мрачното небе обратно към Редууд Пойнт.

От крайбрежната магистрала градчето изглежда още по-неприветливо. Спускаш се по изровения път, стигаш до порутения крайпътен хотел и паркираш наетата кола. Между бурените, които се закачат по крачолите ти, минаваш през разкошната някога веранда на хотела, откриваш изронени от времето каменни стъпала, които водят нагоре по склона, и се изкатерваш на голото било над града.

Голотата се нарушава само от едно нещо: обгорелите греди и почернелите порутени стени на островърхата постройка с фронтон във викториански стил, която доктор Адамс бе нарекъл Инкубатора. Тази дума те кара да се чувстваш така, сякаш ледена игла е пробола сърцето ти. Надвисналите облаци стават все по-плътни и черни. Студеният вятър те подтиква да притиснеш ръце към гърдите си. Инкубатора. През 1941 година (научил си това от старите вестници и микрофилма в бибилиотеката в Кейп Върд) тринайсет жени са умрели тук, смъртоносно обгорели, изпепелени — телата им били гротескно черни и сгърчени — от огромен пожар, причината за който властите никога не могли да открият.

Тринайсет жени. Само жени. Иска ти се да изкрещиш. Дали са били бременни? Имало ли е там и… Повдига ти се, като си представяш техните изплашени викове, техните вопли за помощ, писъците им от неописуемата агония. Атмосферата, която цари сред тези руини, ти се струва толкова угнетяваща, че политаш назад, сякаш някой те е блъснал. С треперещи крака, които едва контролираш, тръгваш обратно надолу по разклатените каменни стъпала. Вървиш, залитайки през избуялия репей в подножието на склона, минаваш с препъване край отблъскващите руини на хотела и стигаш до колата си. Облягаш се на капака й и се опитваш да не повърнеш, а от теб се лее пот, независимо от усилващия се студен вятър.

„Инкубатора“ — мислиш си.

Боже господи!

Бар „Редууд“ не се различава по нищо от предния път, когато го посети. Шериф Китрик и приятелите му пак играят карти на масата в отсрещния десен ъгъл. Облакът цигарен дим пак забулва светлината над тях. Барманът стои зад бара от лявата ти стрена, старинните навигационни уреди все така блестят на лавицата зад него. Но импулсът те отвежда направо към сбръчканите избелели фотографии на стената отдясно.

Този път ги разглеждаш целенасочено. Спираш поглед на пожълтялата снимка на сграда с триъгълен фронтон над входа. Взираш се в дребните детайли, на които не си обърнал внимание първия път, когато видя фотографиите. Няколко жени — съвсем мънички, защото фотографът е снимал отдалече голямата постройка във викториански стил, — седят на моравата, обградена от цветни лехи, с гръб към осеяната с прозорци тухлена стена на… внезапно се сепваш… Инкубатора.

Всяка от тях — Млади! Толкова млади! — държи бебе в скута си. Жените се усмихват така мило. Дали подозират? Дали са ги принудили да се усмихват?

Беше ли една от тези жени твоята майка? Едно от тези бебета не си ли ти самият? Мери Дънкан, какво ли отчаяние те е накарало да се усмихнеш така?

Зад теб прозвучава дрезгавият глас на шериф Китрик:

— Тези дни много малко туристи ни посещават два пъти.

— Да, не мога да се наситя на Редууд Пойнт. — Като се обръщаш, забелязваш, че шерифъг — още не е станало пет часът — държи чаша бира. — Може да се каже, че ме е омагьосал.

Китрик сръбва от бирата си.

— Доколкото разбирам, не сте открили в съда това, което търсехте.

— Всъщност научих повече, отколкото очаквах. — Гласът ти потреперва. — Искате ли да поговорим тук или ще отидем в канцеларията ви?

— Зависи за какво искате да говорим.

— За семейство Гънтър.

Влизате през скърцащата врата в канцеларията.

Шериф Китрик сяда зад бюрото си. Лицето му изглежда по-червендалесто отколкото преди два дни.

— Семейство Гънтър? Боже, боже. Не съм чувал това име от години. Какво за тях?

— Това е въпросът, нали? Какво за тях? Кажете ми.

Шерифът свива рамене.

— Няма много за казване. Не ги помня. Бях съвсем малък, когато те… Единственото, което знам, е онова, което съм чул, докато растях, и то не е много. Мъж и жена, които са държали пансион.

— Инкубатора.

Шериф Китрик се намръщва.

— Не си спомням някога да съм чувал да го наричат така. Какво би трябвало да означава това?

— Семейство Гънтър са подслонявали там млади жени. Бременни жени. И след като се раждали бебетата, те уреждали продажбата им на отчаяни еврейски семейни двойки, които не можели да имат деца. Черен пазар за осиновяване.

Шерифът бавно се надига.

— Черен пазар? Откъде, по дяволите, ви хрумна тази налудничава…

Подпираш се с ръце на бюрото и се навеждаш напред.

— Вижте, в онези години агенциите по осиновяване не искали да дават бебета на евреи, а само на англо-саксонци. Така че двамата Гънтър извършвали тази услуга. Те и лекарят, който израждал бебетата, натрупали състояние. Но аз не мисля, че това е цялата история. Имам ужасното чувство, че има нещо повече, нещо по-лошо, макар да не съм сигурен какво е то. Единственото, което знам, е, че тринайсет