В предговора към този сборник ви разказах за Филип Клас и влиянието, което той оказа върху моето творчество. Споменах и втория писател, който се отнесе към мен коренно различно. Всъщност ако не беше той, аз никога нямаше да стана писател. Това бе Стърлинг Силифант.
Малка ретроспекция. По-рано обясних, че баща ми загина през Втората световна война и майка ми, неспособна едновременно да работи и да се грижи за мен, ме настани в сиропиталище, когато бях около четиригодишен. Част от мен все още се чуди дали жената, която най-накрая дойде да ме прибере, наистина бе тази, която ме остави там. Но да приемем, че е била същата. Все още неспособна да се грижи за мен, докато печелеше прехраната ни, тя уреди да ме приемат в един менонитски1 приют. Там моето объркване за семейната ми принадлежност нарасна още повече. Сезоните се изтъркулваха. Всеки петък ме качваха на автобуса за града, където мама ме очакваше на автогарата. И всяка събота се качвах отново на автобуса, за да се върна в приюта. Едва когато едно дете, което живееше в друг приют, бе блъснато от кола, докато вървяло покрай шосето, майка ми реши да ме вземе при себе си.
Тогава тя вече се бе омъжила повторно, за да си имам баща, както казваше по-късно. Аз отчаяно жадувах за обичта на силен и авторитетен баща, ала новият й съпруг не бе готов да изпълни тази роля. Когато го наричах „татко“, той видимо се притесняваше. Това не се промени и през следващите години, така че го възприемах като чужд човек. Бракът им сам по себе си бе пълно фиаско. Майка ми и вторият ми баща се караха толкова много, че спомените от младежките ми години са изпълнени в по- голямата си част със страх. Редица нощи кавгите им бяха така бурни, че аз се притеснявах за моята безопасност. Подражавайки на сцени от филмите, пъхах възглавници под завивките си, за да изглежда, че спя в леглото, пропълзявах под него и придрямвах на пресекулки на това, както се надявах, безопасно място.
Живяхме над един бар, а после над евтина закусвалня за хамбургери. Нямахме пари за телевизор или телефон. За развлечение в съботните вечери слушах по радиото „Стрелецът“ и „Тарзан“, докато наблюдавах през прозореца пиянските сбивания долу на улицата. Веднъж майка ми отиде да използва уличния телефон и един заблуден куршум направи на парчета стъклото на кабината.
Като поотраснах, открих света на киното. В онези дни киносалоните бяха като дворци и публиката не бърбореше безспир. За да спечеля пари да гледам някой филм, нареждах кеглите в залите за боулинг. А ако не можех да получа тази работа, заставах на някоя претъпкана автобусна спирка и се правех, че съм загубил парите си за билет. Винаги се намираше някой добър човек да ми даде петнайсет цента, които веднага похарчвах, за да отида на кино.
Седях часове наред в сребристия мрак, гледах първо единия, после другия филм (в онези дни даваха по два филма) и понякога оставах да ги изгледам още веднъж. За мен не беше от значение какви са филмите, макар че, да си призная, тези с многото целувки не ми се нравеха особено. Важното бе, че те ме откъсваха от реалността.
Като се замисля за онова време, не е трудно да се досетя защо съм пожелал да стана писател — за да откъсвам себе си и другите хора от реалността. Но тогава бях твърде объркан, за да знам какво точно искам. Кръстосвах улиците с разни банди. На основното училище гледах като на нещо, което ограничаваше свободното ми време. В гимназията беше малко по-добре. Финансовите ни възможности се подобриха. Преместихме се в малка къща в предградията. Семейните свади намаляха. Въпреки това, когато станах в единайсети клас, бях наникъде.
През есента на 1960 г., когато интересите ми се свеждаха само до игралните домове и висенето пред телевизора по осем часа на ден, внезапно ме озари просветление (подобно на апостол Павел по пътя му към Дамаск), което промени живота ми. Дори и сега мога да кажа точната дата и час — петък, 7 октомври, 8,30 часа. Просветлението дойде от телевизионния екран и по-точно от първия епизод на сериала „Шосе 66“.
Разказваше се за двама младежи, които ала Джак Керуак пътуваха с корвета по пътищата на САЩ в търсене на Америка и самите себе си. Единият от тях, Тод, бе богато момче от Ню Йорк, чийто баща бе починал наскоро, оставяйки такива огромни дългове, че след разплащането с кредиторите му бе останала само колата. Неговият спътник Бъз беше яко улично момче от Хелс Китчън, което бе работило за бащата на Тод на нюйоркските докове и се бе сприятелило с Тод. Тъй като по онова време Шосе 66 беше основната магистрала, която пресичаше Съеденените щати, името му беше идеално за заглавие на сериала. И тъй като той разказваше колкото за Америка, толкова и за Тод и Бъз, продуцентите бяха решили да заснемат отделните епизоди в селищата, които героите посещаваха, макар че много от тях бяха далеч от Шосе 66: Бостън, Филаделфия, Бълакси, Санта Фе, Орегон Сити…
Първият епизод, „Черният ноември“, се развиваше в малко южняшко градче, в което витаеше зловеща тайна — посичането с брадва на немски военнопленник и на свещеника, който се бе опитал да го защити. Никога не бях гледал подобна история, не само по отношение на тайнствеността, напрежението и действието (сцената с електрическия трион все още е жива в съзнанието ми), но и на притегателната сила на героите и реалността, пресъздадена чрез сценария.
Открих, че очаквам с нетърпение да настъпи следващата петъчна вечер, после следващата и по-следващата… Имаше нещо в начина, по който говореха героите, емоциите, които изразяваха, ценностите, в които вярваха, и това нещо дълбоко ме разтърси и разбуди ума ми.
За първи път в живота ми започнах да се зачитам в надписите в началото и в кръя на филма. Кои, по дяволите, бяха хората, сътворили тези прекрасни приключения? В един епизод се разказваше за корабчетата за скариди в Мексиканския залив, със сюжет, подобен на Шекспировата пиеса „Укротяване на опърничавата“. В друг — за уличните банди в Лос Анджелис, с поетичен диалог насред мизерията. А в трети ставаше дума за пръскането на посевите във Финикс с пестициди, и то с трагичния оттенък на древногръцки мит. Тогава не знаех нищо за Сартър, екзистенциализма или за философията на битниците. Но дори и да не можех да назова онова, което преживявах, то ме караше да се чувствам емоционално и интелектуално жив. Мартин Милнър и Джордж Махарис играеха главните роли. Въпреки това, независимо от значителния им актьорски талант, аз се чувствах необичайно заинтригуван от умовете зад кадър, от създателите, които измисляха драматичните ситуации и репликите (понякога завладяващи монолози, които траеха по пет минути), произнасяни от актьорите. Режисьор беше Хърбърт Б. Ленърд, а Сам Манърс — продуцент. Добре. Но… После осъзнах, че още едно име се появяваше в надписите след всеки епизод. Стърлинг Силифант. Сценарист. Писател. Боже мой! Осени ме нова идея.
Онзи единайсетокласник, който преди нямаше амбиции за каквото и да е, успя да открие адреса на „Скрийн Джемс“ — филмовата компания, чието име се появяваше накрая на финалните надписи. Тъй като не разполагах с пишеща машина, изпратих едно написано (по-скоро надраскано) на ръка писмо на Стърлинг Силифант, в което го питах как бих могъл да се науча да пиша такива прекрасни неща, каквито твореше той. Седмица по-късно (все още си спомням смайването си) получих отговор от него — две гъсто напечатани страници, които започваха с извинението, че толкова късно ми отговаря. Щял да ми пише и по- рано, обясняваше той, но когато пристигнало писмото ми, бил на кораб в океана. Силифант не ми разкри никакви тайни и всъщност отказа да прочете нещо, написано от мен, (отчасти заради моята неопитност, отчасти поради законови причини), но ми каза следното: „За да станеш писател, трябва да пишеш, да пишеш, да пишеш…“
След като съм изписал милион думи, аз продължавам да пиша. Ако не беше Стърлинг, никога нямаше да се запиша в университет. Нямаше да защитя бакалавърска степен, да не говорим за магистърската и докторската, нямаше да срещна Филип Клас, нямаше да напиша „Първа кръв“. Едно от най- трепетните ми преживявания се случи през един летен следобед на 1972 г., когато Стърлинг ми се обади по телефона, за да ми благодари за изпратения екземпляр от „Първа кръв“ и да ми каже, че е харесал романа и че е поласкан от това, че е бил мой вдъхновител. „Ако бях котка — каза той, — щях да измъркам.“
Продължихме да поддържаме връзка, но не се срещнахме до лятото на 1985 г., когато той предложи да отида на 4-и юли в Лос Анджелес и да прекарам празника с него. Двайсет и пет години след като за първи път се сблъсках с неговата творба, най-накрая успях да го срещна — набит мъж с широко
