Гласът, който ме преследва

— Кълна се, че не искам да спя с вас! Радвам се, че сте в Бъркли. Стойте си там. Потърсете помощ. Господи, не разбирате ли? Онези хапчета. Те ви карат да чувате моя глас. Карат ви да халюцинирате.

— Аз…

— Повярвайте ми, Сам. Не ви изпращам телепатични послания. Преди да се обадите, дори не знаех, че сте в Бъркли. Вие се намирате на две хиляди мили от мен. Вашите предположения са невъзможни. Сам…

Но връзката беше прекъснала. Стомахът ми се сви. Бях уплашен. Преглътнах мъчително и затворих, разтреперан телефона.

Джийн ме гледаше намръщено.

— Коя е тази Сам? И иска да спи с теб? В три часа сутринта? Я кажи, какви игри играеш?

— Никакви. — Отпих от бирата си, но гърлото ми остана сухо. — По-добре седни. Ще ти донеса бира.

Джийн сложи ръце на кръста си.

— Не е това, което си мислиш. Но е лошо. Уплашен съм.

Подадох й нейната бира.

— Един ден миналата пролет отидох в осем часа сутринта в университета и…

Джийн изслуша разказа ми с нарастващо безпокойство. След това ме накара да й опиша Сам и когато разбра колко невзрачна и безлична изглежда, някак се успокои.

— Казваш ми истината, нали?

— Честна дума.

Джийн ме наблюдаваше изпитателно.

— И не си я предизвиквал по никакъв начин?

— Гарантирам ти. Никога не съм се заглеждал в нея, преди да я срещна пред кабинета си.

— Дори несъзнателно?

— И Сам ме попита същото. Просто преподавах по най-добрия известен ми начин.

Джийн остана загледана в мен още малко. После кимна и сведе очи към бирата си.

— Значи има психически проблеми. Ти не можеш да й помогнеш. Добре, че се е преместила в Бъркли. На твое място щях да съм адски уплашена.

— Аз съм уплашен. Тя ме плаши.

Следващата събота, по време на едно вечерно парти, разказах на нашите домакини за Сам. Направих го не само заради нуждата да споделя страховете си с още някой, но и защото жената на домакина — мой приятел и колега — беше клиничен психолог и аз исках да чуя професионалното й мнение.

Даян изслуша до средата историята ми, без да прояви особен интерес, после изведнъж се наведе напред и се втренчи в мен.

Аз млъкнах и попитах разтревожено:

— Какво има?

— Нищо. Продължавай да разказваш.

Довърших, намръщен, историята си и зачаках Даян да направи някакъв коментар. Вместо това тя ни наля още вино и ни предложи да си вземем допълнително лазаня.

— Нещо те разтревожи.

Домакинята прибра дългата черна коса зад ушите си.

— Може би се тревожа напразно.

— Все пак трябва да знам.

Даян кимна мрачно.

— Не мога да поставя диагноза на това момиче само въз основа на разказаното от теб. Би било безотговорно.

— Поне хипотетично…

— Само хипотетично. Тя чува твоя глас. Това е симптом на сериозно психично разстройство. Например параноя. Или шизофрения. Мъжът, който застреля Джон Ленън, чуваше въображаем глас. Менсън1 също. Както и „Синът на Сам“2.

— Боже мой! И тя се казва Сам. — Джийн остави шумно вилицата си в чинията.

— И аз се сетих за сходството на имената — каза Даян. — Чък, ако тя те оприличава на баща си, може да се окаже опасна за Джийн и децата.

— Защо?

— От ревност. Може да реши да премахне еквивалентите на майка си и сестрите си.

Прилоша ми. Киселините в стомаха ми, предизвикани от изпитото вино, сякаш се увеличиха.

— Има и друга възможност, но тя е също толкова лоша. Ако продължиш да я отблъскваш, Сам може да стане опасна и за теб. Вместо да се занимава с баща си, може да пренасочи гнева и ревността си към теб. И може да те убие.

Изпаднах в паника.

— Благодаря ти за добрите новини.

— Не забравяй, говоря хипотетично. Вероятно тя те лъже и не чува гласа ти. Или както си предположил сам, халюцинира заради хапчетата, които взема. Има много възможности. Без да съм я прегледала, без да съм я подложила на съответните тестове, не мога да твърдя нищо със сигурност. И все пак, според мен това момиче е способно на убийство.

— Какво да правя?

— Като начало, стой далеч от нея.

— Опитвам се. Но тя се обади от Калифорния и каза, че ще се върне тук, за да ме види.

— Убеди я да не го прави.

— Аз не съм психолог. Не знам какво да й кажа.

— Накарай я да потърси лекарска помощ.

— Опитах се, но тя не ме послуша.

— Опитай пак. Във всеки случай, ако я видиш отново пред кабинета си, не влизай вътре с нея. Потърси други хора. Тълпата ще ти служи за защита.

— Но в осем часа сутринта в университета няма никой.

— Тогава я излъжи, че имаш работа и я отпрати. Джийн, ако позвъни на входната ви врата, не я пускай в къщата.

Джийн пребледня.

— Но аз не съм я виждала. Как да я позная?

— Чък я описа. Не поемай излишни рискове. Не се доверявай на никой, който отговаря поне малко на нейното описание, и дръж под око децата.

— Как? Ребека е на дванайсет. Сю е на девет. Не мога да им забраня да се отдалечават от къщата.

Даян пресуши чашата си с вино, без да отговори.

— О, боже — изстена жена ми.

* * *

Следващите няколко седмици бяха същински ад. При всяко позвъняване на телефона Джийн и аз подскачахме и се втренчвахме уплашено в него. И всеки път се оказваше, че се обаждат наши приятели, приятели на нашите деца или рекламни агенти. Всеки ден събирах кураж да изкача стълбите до кабинета си. Но мълчаливите ми молитви не бяха напразни. Сам така и не се появи. Постепенно се успокоих. Реших, че съзнанието й вече не е обсебено от мен.

Дойде Денят на благодарността3 — последният ми ден на покой.