Ходихме на църква. Родителите ни живеят прекалено далеч, но поканихме на вечеря едно приятелско семейство. Гледахме футбол. Помогнах на Джийн да приготви салата за пуйката и направих собственоръчно два тиквени пая. Приятелите, с които прекарахме празничната вечер, бяха моят колега и жена му, психоложката. Тя ме попита дали Сам продължава да ме тормози. Поклатих отрицателно глава, усмихнах се и вдигнах наздравица.
Гледахме до късно филм. Когато гостите си тръгнаха, минаваше полунощ. Двамата с Джийн изпитвахме приятна умора и бяхме размекнати от добрата храна, добрите напитки и добрата компания. Измихме всички съдове, после си легнахме, любихме се и накрая заспахме от изтощение.
Събуди ме звънът на телефона. Намерих пипнешком ключа на нощната лампа и я светнах. Очите на Джийн се разшириха от ужас. Тя ме стисна за ръката и посочи часовника. Беше три часа.
Телефонът продължи да звъни.
— Недей — каза жена ми.
— Може да е някой друг.
— Знаеш, че е тя.
— Ако е Сам и не вдигна, следващия път може да позвъни на входната ни врата.
— За бога, накарай я да спре!
Грабнах слушалката, но от гърлото ми не излезе нито звук.
— Идвам при теб — изхленчи гласът.
— Сам?
— Чух те. Няма да те разочаровам. Скоро ще бъдем заедно.
— Не! Почакайте! Чуйте какво ще ви кажа!
— Чувам те. Непрекъснато. И усещам страданието в гласа ти. Умоляваш ме да дойда при теб, да те прегърна, да правим любов.
— Това не е вярно.
— Казваш, че жена ти те ревнува от мен. Но аз ще я убедя, че не е права. Ще я накарам да се махне от живота ти. Тогава ще можем да бъдем щастливи.
— Сам, къде сте? Още ли сте в Бъркли?
— Да. Прекарах Деня на благодарността сама. Баща ми не иска да се връщам повече вкъщи.
— Трябва да останете там, Сам. Това, което чувате, не е моят глас. Трябва ви помощ. Трябва да отидете на лекар. Ще го направите ли заради мен? Като услуга?
— Вече го направих. Но доктор Кембъл не разбира. Мисли, че твоят глас е въображаем. Горкият доктор. Не знае колко много ме обичаш.
— Сам, трябва да поговорите отново с него. Трябва да му кажете какво възнамерявате да правите.
— Не мога да чакам повече. Скоро ще бъда при теб. Ще бъдем заедно.
Сърцето ми се разтуптя като обезумяло. Извиках от отчаяние и трепнах, когато някой изтръгна телефона от безчувствените ми ръце.
— Стой настрана от нас! — изкрещя Джийн в слушалката. — Не се обаждай повече! Спри да ни тероризираш…
Тя ме погледна, вбесена.
— Няма никой. Връзката е прекъснала. Чувам само сигнала.
Пиша тези редове с цялата бързина, на която съм способен. Времето ми изтича. Вече е почти три часа.
Онази нощ не можахме повече да заспим. Облякохме се и слязохме в кухнята на долния етаж, където обмисляхме какво да правим, докато пиехме кафе. В осем часа събудихме децата, те се облякоха набързо, качихме се в колата и отидохме в полицията.
Там ни изслушаха с разбиране, но ни обясниха, че не могат да ни помогнат. В края на краищата Сам не била нарушила никакъв закон. Обажданията й не били неприлични, били редки и не съдържали явни заплахи, така че не можели да я обвинят в телефонен тормоз. Докато не ни нанесяла телесни повреди, полицията била с вързани ръце.
— Защитете ни — настоях аз.
— Как? — попита сержантът.
— Назначете някой да охранява къщата.
— За колко време? Ден, седмица, месец? Тази жена може никога повече да не ви притесни. А ние сме затрупани с работа и нямаме излишни служители. Съжалявам — не мога да се лиша от нито един полицай. Мога да разпоредя някоя патрулна кола да минава от време на време покрай къщата ви. Но нищо повече. А ако тази Сам все пак се появи и продължи да ви създава проблеми, обадете ни се и ние ще се погрижим за нея.
— Но тогава може да е твърде късно!
Прибрахме се и забранихме на децата да излизат от къщи. Нямаше начин Сам да е пристигнала толкова бързо от Калифорния, но какво друго можехме да направим? Не притежавах огнестрелни оръжия. Ако всички бяхме заедно, поне щяхме да имаме някакъв шанс да се защитим.
Беше петък. През нощта спах неспокойно. В три часа телефонът иззвъня. Отново Сам.
— Идвам.
— Сам, къде сте?
— В Рино.
— Значи не пътувте със самолет?
— Не, не мога.
— Върнете се, Сам. Върнете се в Бъркли. Отидете на лекар.
— Нямам търпение да те видя.
— Моля ви…
Беше затворила.
Първата ми работа на сутринта беше да се обадя на бюро „Справки“ в Бъркли. Сам беше споменала някой си д-р Кембъл. Оказа се, че името му не фигурира в жълтите страници.
— Проверете в университета — помолих оператора.
Бях прав. Така се казваше един от университетските психиатри. Понеже беше събота, не го намерих в кабинета му, но когато набрах домашния му номер, ми отговори женски глас. Жената ме посъветва да го потърся следобяд. И така, в четири часа най-накрая се свързах с него.
— Имате пациентка на име Саманта Пери — започнах аз.
— Имах. Вече нямам.
— Знам. Заминала е за Айова. Идва да ме види. Страх ме е. Мисля, че може да е опасна.
— Не трябва да се тревожите.
— Защо, не е ли опасна?
— Беше, поне потенциално.
— Моля ви, кажете ми какво да правя, когато пристигне. Вие сте я лекували. Трябва да знаете.
— Господин Инграм, тя няма да дойде в Айова. Самоуби се в нощта на Деня на благодарността. Свръхдоза медикаменти.
Стаята се завъртя пред очите ми. Сграбчих кухненската маса.
— Невъзможно.
— Видях тялото й. Извикаха ме да го разпозная.
— Но тя ми се обади същата нощ!
— По кое време?
— В три часа.
— Значи тук, в Калифорния, е било един. Разговаряли сте малко преди или малко след като е погълнала медикаментите. Не е оставила прощална бележка, но ви се е обадила.
— Нямаше признаци за…
