погледнах отново и трепнах. Беше почти шест. Оставаха ми не повече от три часа до здрач, а дори и да намерех сервиз, преди да се е мръкнало, той едва ли щеше да работи след шест. Нови опасения сграбчиха сърцето ми. „Трябваше да остана на магистралата“. Там, дори да се развалеше поршето, можех поне да спра някоя преминаваща кола и да помоля шофьора да ми изпрати влекач. А този път беше безлюден. Перспективата да прекарам нощта край шосето в повредената си кола, не изглеждаше по-обнадеждаваща от тази да извървя пеша разстоянието до магистралата. Бях възнамерявал да карам през цялата нощ, за да стигна в Айова Сити на следващия ден по обяд, но ако скоро не ми провървеше и двигателят беше толкова зле, колкото ме караше да си мисля трещенето му, пътуването ми най-вероятно щеше да се удължи с един ден, дори с повече. Трябваше да намеря телефон, за да предупредя жена ми, че ще закъснея, иначе щеше да се притеснява. Мислите ми ставаха все по-тревожни. Трябваше да…
Точно тогава видях сградата. В далечината. Един размазан, неясен правоъгълен обект, несъмнено постройка, металният й покрив отразяваше блясъка на залязващото слънце. После видях още една сграда и още една. Дървета. „Благодаря ти, Господи, град!“ Туптенето на сърцето ми почти заглуши трещенето на двигателя. Стиснах здраво волана в отчаян опит да го задържа изправен и подминах водна кула и празна кошара за говеда. Вече можех съвсем ясно да различа постройките: къщи, паркинг, ресторант- каравана.
И сервиз, пред който спрях с гръм и трясък, а ръцете ми продължаваха да треперят от вибрациите на волана. Изключих мотора и внезапната тишина ми се стори блажена. Забелязах двама мъже, застанали пред вулканизатора с гръб към мен. Излязох уморено от колата, като съзнавах, че едва ли изглеждам добре с наболата си брада и вмирисаните на пот дрехи.
Те продължиха да стоят с гръб към мен. Това би трябвало да ме предупреди, че нещо не е наред. При пристигането си бях вдигнал такъв шум, че всеки нормален човек би се обърнал, любопитен да види какво става.
Но не и тези двамата. Само че аз бях прекалено изтощен, за да се вслушам в инстинктите си. Приближих се сковано към тях.
— Прощавайте, сигурно вече сте се досетили, че имам проблем с двигателя. Има ли механик на смяна?
Никой не се обърна да ми отговори.
„Не може да не са ме чули.“ За всеки случай повторих по-високо:
— Механик. Има ли дежурен механик?
Никакъв отговор.
За бога, тези глухи ли бяха, или какво? Реших да ги заобикаля, за да застана пред тях.
И въпреки че те се завъртяха, като ми обърнаха отново гръб, зяпнах. Понеже бях зърнал, макар и за миг, лицата им. О, боже. В гръбначния ми стълб сякаш се заби леденостудена игла. Никога не бях виждал прокажен. Но от прочетеното в книгите имах някаква представа за външния им вид. А тези двамата бяха по-грозни и от прокажени. Грозота е прекалено слаба дума за онова, което видях. Защото не може да се опише провисналата гуша, която изпъкваше на гърлото на всеки от тях като някаква скверна адамова ябълка. Нито разкривените челюсти и скули, както и масивните подутини по челата им. Да не говорим за разтеглените устни и безформените ноздри. Но най-отвратително от всичко бе самата им кожа, която изглеждаше разложена, сива и покрита със сълзящи гнойни рани.
За малко да повърна. Гърлото ми се сви и започнах да се задушавам. „Овладей се — казах си. — Каквото и да им има, вината не е тяхна. Недей да ги зяпаш като шестгодишно хлапе, което никога не е виждало уроди. Очевидно това е причината, поради която избягват да гледат към теб. Защото мразят реакцията на отвращение и погнуса, която събуждат в околните.“
Сега бяха обърнати с лице към вратата на сервиза, а аз със сигурност не исках да минавам отново пред тях, затова повторих:
— Механикът. Къде е той?
Те вдигнаха едновременно десните си ръце и посочиха с ужасно деформираните си пръсти надясно, към засипания с чакъл път, който водеше извън града и беше успореден на отдалечената на мили междущатска магистрала.
„По дяволите. Съжалявам за това, което ви се е случило. Ще ми се да имаше начин да ви помогна, но точно сега самият аз се нуждая от помощ, а вие, момчета, сте груби.“
Излязох от сервиза с главоболие, имах чувството, че гърлото ми е възпалено. Бърз поглед към часовника ми показа, че вече бе седем часа. Слънцето, разбира се, се беше снижило. Ако не намерех скоро механик…
На ъгъла от другата страна на улицата видях ресторант. Ако тази мизерна постройка изобщо можеше да се нарече така. Прозорците бяха мръсни. Плакатите на „Пепси“ и „Шлитц“ изглеждаха поне на десет години. Опушеният неонов надпис над входа гласеше БАРБ_КЮ. „Защо ли не го съкратят на ББК- запитах се аз, — което, ако К се замени с Г, може да се изтълкува като съкращение от БОТУЛИЗЪМ2, БОЛКИ И ГАЗОВЕ?“
После си казах: „Защо не спреш с шегите? Тази вечер може да ти се наложи да ядеш там.“
Сега ми се струва смешно. Имам предвид яденето. Господи, не знам колко дълго още ще мога да издържа.
…И така, пресякох прашната улица, отворих скърцащата, покритата с мухи остъклена врата и подвикнах на петимата посетители:
— Хей, някой да знае къде…
Думите заседнаха в гърлото ми. Зави ми се свят. Защото посетителите се бяха изправили и ми бяха обърнали гръб, така че да виждам само гърбиците, изкривените им гръбначни стълбове и деформираните рамене. Погледнах потресен сервитьорката — и тя стоеше с гръб към мен. Но беше забравила за огледалото. Проклетото огледало. Зърнах отражението на лицето й, което изглеждаше като резултат от отвратителен генетичен експеримент. Долната челюст и едното й око липсваха. Изхвърчах навън, като оставих вратата да се затвори след мен със скърцане и трясък, а в ума ми се беше запечатала последната ужасяваща подробност — два процепа там, където трябваше да се намира носът й.
Тук ще посъкратя малко разказа си. Обиколих града от край до край, но навсякъде срещнах само изроди. Сякаш бях попаднал във филм на ужасите. Но дори с най-страховития си грим Лон Чени3 бледнееше в сравнение с местните жители. А застанали до тях, чудовищата от „Островът на д-р Моро“4 биха изглеждали като победители в конкурс за красота.
„Исусе.“
Осем часа. Небето на изток бе започнало да потъмнява. Западният хоризонт бе обагрен в кървавочервено. Питах се дали не съм полудял. Цял град с уроди, които отказваха да говорят с мен, обръщаха ми гръб и повечето ми сочеха на изток към посипания с чакъл път, който водеше извън града.
Качих се ужасен в поршето и запалих мотора. Той загърмя и затрака още по-силно отпреди. Започнах да редя молитви със свит от притеснение стомах. Колата не спря да се тресе, но, слава богу, потегли.
„Град. Може би няколко мили по-нататък по чакъления път има друг град. Може би затова ми сочат натам.“
Като се друсах върху седалката си, напуснах града с гръм и трясък. Включих фаровете ей така, за всеки случай, въпреки че досега не бях срещнал други превозни средства. Все пак падаше здрач и малко предпазливост не би била излишна.
Четвърт миля. После половин. Толкова издържа двигателят, преди да издъхне напълно. Тогава изглежда спря да работи и последният цилиндър. Чу се „тряс“, после трикратно тихо „бум“, пак „тряс“ и още три пъти „бум“. При всяко „бум“ колата се придвижваше малко напред. Накрая спря окончателно. Моторът беше излязъл от строя заради горещината. Поршето няма радиатор, но мога да се закълна, че чух свистене.
И така, озовах се закъсал в колата някъде насред никъде, зад мен имаше град на ужасите, пред мен — пустинен пейзаж, а междущатската магистрала се намираше един бог знае къде.
Отгоре на това вече се смрачаваше.
А аз бях сам насред прерията.
Вече ви казах, че бях уплашен. Но сега ме обзе ярост. Заради пустия ми късмет и онзи тип в Лендър, който беше „поправил“ поршето, заради глупостта ми да напусна магистралата, да не споменавам, че докато
