бях в града, бях пропуснал най-важното. Трябваше да купя поне някакво безалкохолно, бонбони, чипс, каквото и да е — нещо, което да залъгва глада и жаждата ми, докато чакам да премине нощта. И кутия бира. Мамка му, като се имаше предвид положението ми, даже стек с шест бири.
Излязох ядосан от колата. Облегнах се на бронята й, зпалих цигара и започнах да проклинам. Беше осем и трийсет. Тъмнината се сгъстяваше. Какво да правя?
Опитах се да мисля логично. До девет часа вече бях взел решение. Градът се намираше само на половин миля. Десет минути път пеша, не повече. Ако глупавият ресторант „БАРБ_КЮ“ продължаваше да работи, можех да си купя чипс и бира. В момента не ми пукаше колко отвратителни изглеждаха онези хора. „Проклет да съм, ако прекарам нощта тук, на открито, със стържещ стомах.“ Нее, това вече щеше да е прекалено.
Така че тръгнах и когато стигнах до покрайнините на града, нощта вече беше паднала. В „БАРБ_КЮ“-то светеше; късметът ми най-накрая беше проработил. Но докато се приближавах, светлините изгаснаха. „По дяволите“ — помислих си с отвращение.
Ресторантът остана тъмен.
После вратата изскърца и се отвори. Сервитьорката — неясна бяла фигура — пристъпи навън. Обърна се да заключи. За миг се зачудих дали не бе затворила по-късно само защото се е надявала, че мога да се върна да купя нещо. Бях сигурен, че не ме е забелязала. Затова се изненадах, когато тя се завъртя към мен.
Примигнах от удивление. Защото сервитьорката ме заговори, за разлика от останалите й съграждани. Гласът й беше слаб и тънък, думите се сливаха, сякаш имаше заешка устна.
— Видях ви — каза тя. — През прозореца. Докато идвахте насам.
Стори ми се, че шепотът й притежаваше музикален тембър.
Още нещо. Въпреки че стояхме един срещу друг, на улицата нямаше лампи и мракът беше достатъчно гъст, за да не мога да различа чертите й. За първи път, откакто бях пристигнал в града, се почувствах така, сякаш водех нормален разговор. Това не беше трудно, стига да не мислех за ужасяващото лице на жената, което бях зърнал в огледалото.
Вдигнах рамене и се засмях от облекчение.
— Колата ми се повреди. Закъсал съм ей там. — Макар да знаех, че не може да види жеста ми, посочих към потъналия в тъмнина път. — Надявах се, че ще работите и ще мога да си взема нещо за ядене.
Тя остана за миг мълчалива. После каза рязко:
— Съжалявам. Собственикът затвори преди половин час. Аз останах да почистя и да приготвя нещата за утре. Скарата е студена.
— Не може ли да ми дадете поне една бира? Чипс или нещо подобно?
— Не. Касовият апарат е празен.
— Рестото не ме интересува. Ще ви платя повече, отколкото е необходимо.
Сервитьорката отново помълча.
— Бира и чипс?
— Моля ви. — Обзе ме надежда. — Ако това няма да ви затрудни.
— И ще прекарате нощта в колата си?
— Освен ако тук няма хотел.
— Няма. А на вас ви трябват прилично ядене и сносно място, където да преспите.
Тя млъкна. Забелязах, че нощта бе необикновено тиха. Не се чуваха дори песни на щурци.
— Аз живея сама. — Гласът й звучеше още по-мелодично. — Може да спите на дивана във всекидневната. Ще ви изпека пържола.
— Не, не… — При мисълта отново да видя лицето й ме обзе паника.
— Няма да включвам лампата. Няма да ви отвращавам.
— Просто не искам да ви безпокоя — излъгах аз.
— Не се притеснявайте. Искам да ви помогна. Винаги съм вярвала в милосърдието.
Тя тръгна по улицата. Замислих се над предложението й. Идеята за пържола със сигурност беше примамлива. Както и диванът. Щях да спя несравнимо по-добре, отколкото сгънат на две в колата.
Но, Исусе, какъв вид имаше!
Отношението ми навярно й беше познато до болка. Как ли щях да се чувствам, ако бях деформиран като нея и хората ме отбягваха? Милосърдие. Не беше ли казала, че вярва в милосърдието? Е, може би беше време и аз да повярвам. Тръгнах след жената, не толкова заради пържолата и дивана, колкото заради желанието ми да бъда учтив.
Живееше през три пресечки, на една също толкова тъмна улица, колкото тази, на която се намираше ресторантът. Къщите, край които минахме, бяха тихи, лишени от живот. Това беше най-странната разходка в живота ми.
Доколкото видях в мрака, живееше в стара двуетажна къща във викториански стил. Верандата изскърца под стъпките ни. Влязохме вътре. Сервитьорката удържа на обещанието си и не запали лампата.
— За всекидневната се минава през онзи сводест вход вляво. Диванът е срещу стената право напред. Ще приготвя пържолата.
Благодарих и изпълних напътствията й. Диванът беше хлътнал и мек. Разбрах колко съм уморен, едва когато легнах. В тъмнината се разнесе цвъртенето на печащо се месо. Идваше някъде от задната част на къщата. Предположих, че лампите в кухнята светеха, но до мен не достигаше нито лъч светлина. После усетих усилващия се аромат на печено и чух приближаващи се стъпки.
— Трябваше да те попитам колко препечена я искаш. Повечето клиенти ги предпочитат полусурови. — Вече ми говореше на „ти“. Тънкият й глас звучеше като звън на камбанки.
— Страхотно. — Вече не ми пукаше, че е грозна. Умирах от глад.
Без да светва лампата, тя остави внимателно до мен един поднос, в който имаше пържола, хляб, масло, сос и кутия бира. Нахвърлих се върху яденето като невидял. Не можех да му се наситя. То сякаш се топеше в устата ми. Беше прекрасно. Неописуемо вкусно.
Обрах остатъка от соса и сока на пържолата с последния залък хляб, натъпках го в устата си, прокарах го с финалната глътка бира и се облегнах назад със съзнанието, че това е било най-вкусното ядене в живота ми.
През цялото време жената бе седяла в един стол насред стаята и бе мълчала.
— Беше невероятно — казах й аз. — Не знам как мога да ти се отблагодаря.
— Вече го направи.
Нямах представа за какво говореше. Стомахът ми беше пълен до пръсване.
— Така и не ме попита.
Намръщих се.
— Не съм попитал за какво? Не разбирам.
— Напротив. Изгаряш от желание да ме попиташ. Зная го. Те винаги изгарят от желание да попитат.
— Те?
— Защо хората тук са така ужасно обезобразени.
Побиха ме тръпки. Наистина се изкушавах да попитам. Градът беше толкова необичаен, хората така странни, че едва сдържах любопитството си. Но тя беше толкова любезна с мен, че не исках да я разпитвам за телесните й недостатъци, не исках да бъда груб. Изведнъж споменът за лицето й нахлу в съзнанието ми. Никаква брада. Само едно око. Два процепа в плътта на мястото на носа й. Сълзящи гнойни рани.
Едва не повърнах. И не само заради спомена. Нещо ставаше в стомаха ми. Той се бунтуваше и къркореше, прорязваха ме остри болки, сякаш беше пълен с милион малки жилещи стършели.
— Грехове — каза жената.
Аз се загърчих, обзет от ужас.
— Много отдавна — продължи тя, — през Средните векове, имало едни свещеници, които пътували от село на село. Вместо да слушат изповеди, те провеждали ритуал за прочистване на душите на хората. Всеки жител на селото донасял нещо за ядене и го оставял на масата пред свещеника. Накрая цялата маса била отрупана с храна. Той произнасял необходимите думи. Всички грехове на селяните се прехвърляли в храната.
