— Да, мамо, куклите — казвам на глас, като отхвърлям подозрението си. — Моля те, кажи къде са Мег и Сара.
— Ти вече си голямо момче. Трябва да спреш да се държиш като дете. Сега, когато баща ти го няма, ти си мъжът в тази къща. Трябва да бъдеш смел.
— Не, майко. — Поклащам глава, усещам болка в гърдите.
— Чака ни много работа; повече, отколкото се полага на едно дете. Но нямаме избор. Трябва да приемеш, че Бог е решил да вземе баща ти от нас, че сега ти си единственият мъж, на когото мога да разчитам.
— Не, майко.
— Вече си мъж и трябва да зарежеш детските игри.
Изправям се несигурно и се подпирам на касата на вратата, по бузите ми се стичат сълзи и мокрят ризата, която тъкмо е започнала да изсъхва от дъжда. Избърсвам очи, виждам майка ми, която е протегнала усмихнато ръка към мен, отстъпвам ужасен назад в коридора, слизам със залитане по стърбите на долния етаж, минавам през всекидневната и през кухнята, спускам се в мазето, прецапвам през млякото до кукленската къща и намирам вътре сгънато на две тялото на Сара. Мег е навряна в ракитовия кош. Играчките не са били изсипани на пода от дъщеря ми, били са извадени, за да се освободи място за трупа на жена ми. Коремите и на двете са разпорени и напълнени с дървени стърготини, очите им са изцъклени като на кукли.
Полицаите тропат по задната врата на къщата, блъскат я, крещят да им отворя, но аз не мога да помръдна. Те разбиват вратата, застават на входа на мазето и се взират надолу към мен, а от гумените им дъждобрани се отцежда вода.
— Млякото — казвам им аз.
Гледат ме с недоумение. Оставам на мястото си, заслушан в почукването на дъждовните капки по стъклата на прозорците, а полицаите слизат долу и виждат мъртвите тела, после се качват в стаята на майка ми. Когато се връщат отново при мен, повтарям: „Млякото“, но те все още не разбират.
— Тя ги е убила, то е ясно — казва единият от тях. — Но защо е това мляко?
Едва когато разпитват съседите надолу по пътя и научават как майка ми е закупила от тях бидони с мляко, как е настоявала да ги отнесе сама да колата си и как се е измъчила при пренасянето им, едва след като откриват празните бидони и ножа в един бокс в обора, успявам да им отговоря:
— Млякото. Кръвта. Имало е много кръв. Тя е искала да се отърве от нея, затова я е отмила с мляко, заличила е кръвта, но е продължила да излива мляко. Нали разбирате, имало е толкова много кръв.
Тази есен дойдох със семейството си да живея в провинцията, в къщата на майка ми, дома, в която съм израснал. Разхождам се из селото, обзет от удивление, защото нищо не се е променило и все пак всичко е различно — вече съм възрастен и виждам нещата под друг ъгъл. Чувствам се така, сякаш съм тук хем сега, хем тогава, едновременно със съзнанието на момче и на мъж.
Информация за текста
© 1999 Дейвид Морел
© 2001 Иван Атанасов, превод от английски
David Morrell
1999
Издание:
Дейвид Морел. Черна вечер
ИК „Хермес“, 2001
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15873]
Последна редакция: 2010-04-10 11:00:00
