Дейвид Морел
Капка след капка
Тази есен дойдох със семейството си да живея в провинцията, в къщата на майка ми, дома, в който съм израснал. Разхождам се из селото, обзет от удивление, защото нищо не се е променило и все пак всичко е различно — вече съм възрастен и виждам нещата под друг ъгъл. Чувствам се така, сякаш съм тук хем сега, хем тогава, едновременно със съзнанието на момче и на мъж. Усещането за двойнственост е толкова силно, толкова объркващо, че ме подтиква да творя отново, да се опитам да го нарисувам, да скицирам железарския магазин, варелите с жито отпред, двете еднакви четвъртити колони, крепящи надвисналия отгоре балкон, на който седят съсухрени мъж и жена с восъчнобели лица от приюта за стари хора на втория етаж, полюляват се и ме наблюдават. Те изглеждат същите старци, които помня като момче, дървото на колоните и балкона е също толкова напукано.
Погълнат от работата си, губя представа за времето и когато тръгвам по дългия път към къщи, вече е късно, смрачава се. През деня бе топло, но сега ми става студено само по риза. Изминал съм половин миля, когато внезапно започва да вали и съм принуден да изоставя покрития с чакъл път и да се скрия под клоните на едно дърво с вече пожълтели листа. Дъждът се усилва, водните струи падат косо и ме пръскат. Стисвам здраво отвора на платнената торба, за да запазя сухи картината и боите, и решавам да измина тичешком останалия път. Когато стигам до моравата пред къщата и обора, чорапите в обувките ми са подгизнали.
Къщата и оборът. Те сякаш са се променили едновременно с майка ми — деформирали са се, времето ги е белязало, „ставите“ им са се изкривили и са се изметнали, някогашната им бляскавост е заменена със стряскаща сивота. Мястото е сломило майка ми. Тя е в хармония с упадъка му. Ето защо дойдохме да живеем тук. Да я пооживим. Някога вярвах, че ще мога да я убедя да се махне оттук. Но тя бе прекарала четирийсет от шейсет и петте си години в тази къща и настояваше да остане в нея до края на дните си, колкото и да са те.
Дъждът се усилва, докато притичвам отстрани на къщата, в кухнята свети, време е за вечеря, а аз закъснявам. Сградата е разположена перпендикулярно на обора. Винаги използвам задния вход. Той се намира в ъгъла, където двете постройки се допират. Влизам през него запъхтян, дрехите са прилепнали към тялото ми, студени и мокри, вляво е вратата за обора, а срещу мен — тази на кухнята, и чувам шум от капеща течност, който идва от мазето, в което се слиза по стълбите вдясно от мен.
— Мег, съжалявам, че закъснях — извиквам на жена си, оставям на пода покритата със ситни капчици платнена торба и отварям вратата на кухнята. Няма никой. Масата не е сложена. Печката е празна. Тук е само шейсетватовата крушка, чието жълтеникаво сияние майка ми предпочита пред яркия блясък на стоватовите. Казва, че й напомня за светлината на свещ.
— Мег! — извиквам повторно и отново не получавам отговор. „Сигурно са заспали — мисля си. — С идването на вечерта мракът на черните буреносни облаци ги е приспал и те са решили да подремнат, докато се върна.“
И пак онова капене. Въпреки че къщата е много стара, оборът отдавна е неизползваем, а керемидите на покрива са изпочупени, мястото не е толкова зенемарено, нито бурята — толкова силна, че дъждът да прониква през прозорците на избата и водните капки да барабанят по каменния под. Включвам осветлението на мазето и слизам по изтърканите, скърцащи дървени стъпала до мястото, където стълбището завива леко наляво, и пред погледа ми се открива цялото помещение. Но не виждам капеща вода. А мляко. Млякото е навсякъде. То капе от тавана, от стените, смесва се с праха и се стича на кални вадички във фугите между каменните плочи на пода.
Решавам, че това е работа на дъщеря ми Сара. Била е очарована от голямата дървена кукленска къща, която баща ми направи за мен, когато бях малък, и чиято синя боя сега е напукана и се лющи. Беше я издърпала от далечния ъгъл до средата на избата. По пода са разхвърляни кутии с игри, фигурки на войници и детайли от конструктори, които Сара е извадила от плетения ракитов кош, за да си играе; кошът, кукленската къща и разпилените играчки са покрити с мляко, то капе от гредите на тавана, стича се по тях и оттам на пода — капка след капка.
Чудя се защо го е направила. Откъде е взела всичкото това мляко? И защо го е разляла?
— Сара! Мег! — Сега вече съм ядосан. Връщам се в тихата кухня. — Сара! — изкрещявам отново. Мисля си как ще я накарам да почисти тази свинщина и ще я накажа да не излиза от къщи до края на седмицата.
Пресичам кухнята, влизам във всекидневната, минавам покрай столовете и дивана, чиято тапицерия на цветя е доста по-избеляла, отколкото я помня като момче, и покрай няколкото мои картини, които майка ми е окачила по стените — рисунки на пасища и гори в ярки цветове, от времето, когато съм бил в началното училище, и нови, от града, в убити кафяви тонове, които приличат на стари фотографии.
Отварям вратата и се втурвам към спалните на втория етаж, като прескачам по две стъпала наведнъж, мокрите ми обувки шляпат по мекия протрит килим, а ръката ми се плъзга светкавично по гладката повърхност на лакираното кленово перило.
Стълбите свършват. Хуквам по коридора. Вратата на Сара е отворена. В стаята е тъмно. Включвам лампата. Тя не е в леглото, изобщо не е лягала. Сатенената покривка е непокътната, през отворения прозорец влизат пръски дъжд и свеж, прохладен вятър. Обзема ме мрачно предчувствие, че се е случило нещо лошо. Отивам разтревожен в нашата спалня. Там също е тъмно и няма никой. Усещам в стомаха си празнина. Къде са жена ми и дъщеря ми? В стаята на майка ми?
Не. Когато заставам пред отворената врата на нейната спалня, виждам на жълтеникавата светлина от коридора, че вътре е само тя, дребното й тяло е проснато на леглото.
— Мамо? — Възнамерявам да добавя „Къде са Мег и Сара?“, но не го правя. Забелязвам, че едната й обувка е на пода, а другата виси, наполовина изута от крака й. И двете са кални. По памучната й рокля има кръв. Тя е разкъсана, косата й е разрошена, лицето — окървавено. Разранените й устни са подути.
Толкова съм потресен, че за няколко секунди губя дар слово. Накрая успявам да промълвя: „Господи, майко!“ и сякаш думите задействат в мен някаква пружина, която ме подтиква да се доближа до нея. Тогава виждам, че очите й са отворени и се взират невиждащо в тавана и чувам как си поема дъх, като вдишва рязко и с мъка, а после издишва бавно.
— Майко, какво се е случило? Кой ти стори това? Къде са Мег и Сара?
Но тя не ме поглежда, а продължава да се взира безмълвно в тавана.
— За бога, мамо, отговори ми! Погледни ме! Какво се е случило?
Нищо. Очите й не помръдват. С изключение на мъчителните вдишвания, тя е неподвижна като статуя.
Мислите ми са истерични. Несвързани, противоречиви. Трябва да открия Мег и Сара. Сигурно са някъде тук, пребити като майка ми. Или нещо по-лошо. Трябва да ги потърся. Къде? Не мога да оставя майка ми сама. Когато се съвземе, тя също ще изпадне в истерия, ще бъде изплашена, ще изпитва адски болки. Как изобщо е успяла да се добере до леглото?
В стаята й няма следи от борбата, която изглежда, е водила с нападателя си. Значи тя се е провела някъде другаде и после майка ми е допълзяла дотук. Едва сега забелязвам кървавата диря, която започва от стълбите в дъното на коридора и стига до леглото в нейната стая. Кой е извършил това? Къде е той? Кой би
