— Сигурен ли си, че наистина е той?
— Можеш да се обзаложиш. Разказа ми неща, които би могъл да знае само Пити.
— И действително е тук? В Денвър?
— Още по-наблизо. Чака ме на предната веранда.
— Какво? Оставил си го
— Не исках да те шокирам с появата му. Исках да те подготвя. — Описах й накратко срещата си с него. — Ще те запозная с подробностите, когато разполагам с повече време. Най-важното, което трябва да знаеш, е, че той е преживял ужасни неща.
— Значи не бива да мръзне отвън на верандата. За бога, покани го да влезе.
В този момент Джейсън влетя в стаята през задната врата на къщата. Въпреки че беше на единайсет, той бе нисък за възрастта си, така че изглеждаше горе-долу като Пити по времето, когато изчезна. Слаб, със скоби на зъбите, лунички и очила.
— За какво е целият този шум? Да не би да се карате?
— Нищо подобно — успокои го Кейт.
— Какво става?
Като видях очилата на Джейсън, си спомних, че навремето Пити също бе имал нужда от очила. Но мъжът на верандата не носеше такива. Внезапно изпитах усещането, че стомахът ми е пълен с игли. Нима ме бяха изиграли?
Кейт клекна пред Джейсън.
— Спомняш ли си какво сме ти казвали — че баща ти е имал брат?
— Разбира се. Татко говори за него в онова телевизионно шоу.
— Той е изчезнал, когато е бил малко момче.
Джейсън кимна неспокойно.
— Сънувах кошмар за изчезването му.
— Е, вече няма защо да сънуваш кошмари — каза му Кейт. — Знаеш ли какво? Днес той се завърна. Ще имаш възможност да се запознаеш с него.
— Сериозно? — Лицето на Джейсън грейна. — Кога?
— Веднага щом отворим входната врата.
Опитах се да кажа нещо на Кейт, да й разкрия внезапните си опасения, но тя вече бързаше по коридора към входната врата. След това я отвори и… не знам какво бе очаквала, но едва ли застаналият отвън дрипав мъж се покриваше с идеализираната й представа за отдавна изчезналия брат. Той се обърна към нея от мястото, където бе пушил, любувайки се на засаденото с дървета пространство пред къщата. Раницата лежеше до краката му.
— Пити? — попита Кейт.
Мъжът пристъпи неловко от крак на крак:
— Днес според мен Питър звучи малко по-зряло.
— Заповядай, влез!
— Благодаря. — Той погледна изпушената си наполовина цигара, после се взря във вътрешността на къщата, откъсна димящия край на цигарата и пъхна остатъка в джоба на ризата си.
— Надявам се, че ще останеш за вечеря — каза Кейт.
— Не искам да ви притеснявам излишно.
— Глупости. Ще се радваме, ако останеш.
— Да си призная, поканата ви ми се струва доста примамлива. Не мога да си спомня кога за последно съм ял домашно приготвена храна.
— Това е Джейсън — Кейт посочи гордо сина ни.
— Здрасти, Джес — мъжът се здрависа с него. — Обичаш ли бейзбола?
— Да, но не съм много добър играч.
— И аз не бях на твоите години. Знаеш ли, след вечерята можем да поиграем малко на бейзбол — ти ще си кечърът3. Какво ще кажеш?
— Страхотно.
— Е, стига си стоял на верандата — намеси се Кейт. — Влизай. Да ти донеса ли нещо за пиене?
— Бира, ако имате.
Мъжът, който твърдеше, че е Пити, се накани да влезе в къщата.
Но аз трябваше да го попитам нещо, преди да е прекрачил прага.
— С контактни лещи ли си?
— Не. — Той се намръщи объркано. — Защо питаш?
— Когато беше малък, носеше очила.
— Още нося. — Мъжът бръкна в раницата си, извади малък калъф, отвори го и ми показа чифт очила, едното стъкло на които бе счупено. — Случи се вчера сутринта. Но мога да се оправям и без тях. Нали знаеш, нося ги само за да виждам надалеч. Това нещо като тест ли беше?
Гърлото ми се сви от вълнение.
— Пити… добре дошъл у дома.
5
— Това е най-вкусното задушено, което някога съм опитвал, госпожо Денинг.
— Ти си част от семейството. Моля те, наричай ме Кейт.
— А картофеното пюре е просто невероятно.
— Страхувам се, че малко се поувлякох, като му сложих прясно масло. Сега нивото на холестерола ни ще скочи до небесата.
— Никога не съм обръщал внимание на подобни глупости. Щом става за ядене, значи всичко е наред. — Усмивката на Пити разкри счупения му зъб.
Джейсън се втренчи в него като омагьосан.
— Искаш ли да ти разкажа как стана? — Мъжът посочи зъба си.
— Джейсън, държиш се невъзпитано — смъмри го Кейт.
— Нищо подобно — засмя се Пити. — Просто е любопитен, какъвто бях и аз като малък. Джес, случи се миналото лято, докато работех на покрива на един строеж в Колорадо Спрингс. Паднах от една стълба. Тогава се сдобих и с този белег на брадата. Добре, че не бях много нависоко. Иначе можех да си счупя врата.
— Там ли живееш сега? — намесих се аз. — В Колорадо Спрингс?
— Господи, не. Не живея никъде.
Спрях да дъвча.
— Но всеки живее някъде — обади се Кейт.
— Не и аз.
Джейсън изглеждаше озадачен.
— Но тогава къде спиш?
— Където ме завари нощта. Винаги си намирам място за спане.
— Но това е… — Кейт поклати глава.
— Какво?
— Ужасна самота. Никакви приятели. Нищо, което да наречеш свое.
— Със самотата се свиква. Хората обикновено ме разочароват. — Пити не ме гледаше, но въпреки това имах чувството, че думите му са насочени към мен. — А колкото до притежанието на вещи… ами… всичко, което е важно за мен, е в раницата ми. Ако не мога да нося нещо със себе си, имам чувството, че то ме задържа.
— Кралят на пътищата — пошегувах се аз.
— Точно така. Виждаш ли — Пити се наведе към Джейсън, като се облакъти на масата, — аз пътувам доста в зависимост от това къде има работа и какво е времето. Всеки ден ми носи ново приключение. Никога не зная какво ме очаква. Като миналата неделя, когато се намирах в Бют, в щата Монтана, и закусвах в
