Изгубеният брат

едно крайпътно ресторантче, където имаше телевизор. По принцип не гледам телевизия и не следя неделните сутрешни токшоута, но това привлече вниманието ми. Гласът на мъжа, когото интервюираха, ми прозвуча познато. Вдигнах поглед от омлета си с наденица и, о, боже, човекът от телевизионния екран ми напомняше на някой — но някой, когото съм познавал преди години. Преди много години. Зачаках водещият да съобщи кой е гостът на шоуто. Но това се оказа ненужно, защото той спомена, че когато събеседникът му бил още хлапе, малкото му братче изчезнало, докато се прибирало с колелото си от бейзболна игра. Разбира се, мъжът от телевизора беше баща ти.

Пити се обърна към мен.

— С напредването на годините все по-често си мислех да те потърся, но нямах никаква представа къде може да си. Когато водещият съобщи, че живееш в Денвър, оставих ножа и вилицата и незабавно тръгнах насам. Неделя, понеделник и вторник прекарах в пътуване. Опитах се да ти се обадя по пътя, но домашният ти телефон го нямаше в указателя. Колкото до служебния, е, секретарката ти упорито отказваше да ме свърже с теб.

— Заради обажданията на всички онези самозванци, за които ти разказах. — Изпитах вина, защото доскоро Пити бе смятал, че нарочно отказвам да се срещна с него.

— Три дни, за да стигнеш от Монтана дотук? Сигурно си имал проблеми с колата — обади се Кейт.

Пити поклати глава.

— Ако имах кола, нямаше да се чувствам свободен. Дойдох на автостоп.

— На стоп? — възкликна Кейт. — Защо не хвана автобус?

— По две причини. Първата е, че както знам от личен опит, хората, които пътуват с автобуси, разказват все едни и същи отегчителни истории, докато всеки шофьор, имал куража да качи стопаджия, със сигурност е човек, с който си струва да поговориш.

Думите му ни накараха да се засмеем.

— Пък и ако се окаже, че шофьорът не е интересен, винаги мога да кажа „Свалете ме в следващия град“. И после да изпробвам късмета си с друга кола. Всяко пътуване на стоп е едно малко приключение. — Пити присви очи развеселено.

— А каква е втората причина да не вземеш автобус? — попитах го аз.

Той внезапно стана сериозен.

— Напоследък трудно си намирам работа. Нямах пари за билет.

— Това ще се промени — рекох му аз. — Мога да ти уредя работа на много места, стига да искаш да работиш като строителен работник.

— Разбира се.

— Междувременно мога да ти дам малко пари.

— Хей, не съм дошъл тук за подаяния.

— Знам. Но иначе откъде ще намериш пари, преди да си започнал работа?

Пити не отговори.

— Хайде. Приеми от мен този малък подарък.

— Добре, и без това ще имам нужда от пари, за да си взема стая в някой мотел.

— Дума да не става — намеси се Кейт. — Няма да отсядаш в никакъв мотел. Ще прекараш нощта при нас.

6

Пити запрати бейзболната топка към сина ми и Джейсън, който обикновено бе непохватен, този път улови топката перфектно и се ухили.

— Виж, тате! Виж на какво ме научи чичо Питър!

— Виждам. Справяш се страхотно. Може би твоят чичо трябва да помисли дали да не стане треньор.

Пити сви рамене.

— Просто съм понаучил някой и друг трик през петъчните вечери, които съм прекарвал в бейзболните паркове на различини градове. Важно е да запомниш едно нещо, Джес — вместо да си зяпаш ръкавицата, дръж под око топката. И гледай да я стиснеш здраво, веднага щом я уловиш.

Кейт се показа на задната врата на къщата и русата й коса проблесна под светлината на кухненската лампа.

— Време е за лягане, малки бейзболисте.

— О, не мога ли да остана още малко?

— Вече ти позволих да останеш половин час повече от обичайното. Утре си на училище.

Джейсън погледна разочаровано чичо си.

— Не търси помощ от мен — каза му Пити. — Майка ти е права.

— Благодаря за урока, чичо Питър. Сега другите деца може би ще ме вземат в отбора си.

— Ако не го направят, само ми кажи и аз ще отида да си поговоря с тях на игрището. — Той разроши пясъчнорусата коса на Джейсън и го побутна с лакът към къщата. — По-добре не карай майка ти да чака.

— Ще се видим утре сутринта.

— Разбира се.

— Радвам се, че ни намери, чичо Питър.

— Аз също — каза развълнувано Пити. — Аз също.

Джейсън влезе в къщата и брат ми се обърна към мен.

— Добро хлапе.

— Да, много се гордеем с него.

Залязващото слънце хвърляше алени отблясъци върху дърветата в задния двор.

— А Кейт е…

— Забележителна жена — прекъснах го аз. — Денят, в който се запознах с нея, е най-щастливият ден в живота ми.

— Несъмнено. Добре си се уредил. Само погледни тази къща.

Изпитах смущение, че притежавам толкова много.

— Служителите във фирмата ми непрекъснато ме закачат с подобни изказвания. Както си разбрал от онова телевизионно шоу, специалността ми е да проектирам сгради, които се сливат почти напълно със заобикалящата ги среда. Когато дойдохме за първи път в града, тази голяма стара викторианска къща веднага привлече вниманието ни. Дърветата, които растат около нея, я правят почти незабележима.

— Изглежда солидна. — Пити сведе очи към загрубелите си ръце. — Не е ли забавно как се нареждат нещата. Е… — Той се отърси от вцепенението си и се засмя. — От треньорството се ожаднява. Бих изпил още една бира.

— Ей сега ще ти донеса.

Когато се върнах с бирите (вътре Кейт бе повдигнала учудено вежди, понеже не беше ме виждала да пия толкова много), носех със себе си и една пазарска торба.

— Какво е това? — полюбопитства Пити.

— Нещо, което пазех заради теб.

— Не мога да си представя какво…

— Обаче се страхувам, че ще ти е твърде малка, за да я използваш, ако решиш пак да играеш с Джейсън.

Пити поклати объркано глава.

— Познаваш ли я? — Бръкнах в торбата и извадих бейзболната ръкавица, когато някога бях намерил под колелото на брат си.

— Боже мой!

— Пазех я през всичките тези години. Никога не съм я вадил от стаята си. Често си лягах с нея и се опитвах да си представя къде си, какво правиш и… — Насилих се да го изрека. — Дали все още си жив.

— Много пъти ми се е искало да не съм.

— Не мисли за това. Миналото вече е без значение. Отново сме заедно, Пити. Само