замълчах, защото исках откритието да е на Джейсън. Пити навярно бе прочел мисълта ми. Той вдигна очи от картата и погледна към мястото, където се намираше пролуката, но също като мен не каза нищо.
Приближихме още повече.
Пролуката се открои по-ясно.
— Там! — посочи Джейсън. — Виждам я!
— Отлична работа — похвали го брат ми.
— Наистина — добавих аз. — Почти я бях подминал.
Завих надясно и навлязох в тесен и неравен черен път. От двете страни го притискаха гъсти храсталаци. Старите коловози бяха обрасли с трева. Боровите клони образуваха тъмнозелен балдахин над главите ни.
— Леле, мислите ли, че ще закъсаме? — попита Джейсън и се наведе разтревожено напред.
— Не и с тази кола — успокои го Пити. — Само доста по-лош терен би могъл да ни създаде проблеми. Няма за какво да се тревожим, дори да завали сняг.
— Сняг? — намръщи се Джейсън. — През юни?
— Разбира се. По това време на годината в планината може да се разрази същинска буря. — Дърветата започнаха да оредяват. — Виж колко много сняг има по онези върхове. Там горе слънцето все още не грее достатъчно силно, за да го стопи.
Пътят се изкачваше все по-високо, като правеше остри завои. Наклонът му се увеличи. Неравностите станаха толкова големи, че пътуването по него би могло да достави удоволствие само на онези каубои, които някога са минавали оттук, яздейки буйните си диви коне.
— Според вас кой е прокарал този път? — попита Джейсън. — Изглежда много стар.
— Може би хората от горското стопанство — отговорих му аз. — А може би са го прокарали дървари или фермери, още преди тази местност да стане част от националната система за защита на горите. Доколкото си спомням, баща ми казваше, че едно време собствениците на добитък са държали тук малки стада, за да изхранват златотърсачите в миньорските градчета.
— Златотърсачи?
— И сребро. Но това е било много отдавна. Сега повечето градчета са изоставени.
—
— Леле — изпъшка Джейсън.
— А някои от тях са станали ски-курорти — намесих се аз с надеждата, че това ще укроти въображението на сина ми, довечера няма да му се присънят зли духове и той няма да ни събуди с писъците си.
Склонът свърши и пътят ни изведе на слънчева ливада с полюшвана от лекия ветрец млада трева.
— Когато татко ни докара, мястото изглеждаше по абсолютно същия начин — казах на Пити.
— След всичките тези години! — прошепна с благоговение той.
— Пристигнахме ли вече? — попита Джейсън.
Старият като света въпрос, който задават децата. Помислих си, че някога брат ми или аз навярно сме попитали баща ни същото. Двамата с Пити се спогледахме и се разсмяхме.
— Какво е толкова смешно? — полюбопитства Джейсън.
— Нищо — отвърна чичо му. — Още не сме пристигнали.
13
Пътувахме още половин час. Ливадата бе заменена от нови борове и от склон, по-стръмен от предишния, като този път завоите на пътя бяха още по-остри. Изкачихме едно възвишение и аз рязко спрях колата, като се втренчих надолу към мястото, където едва различимият път се спускаше в тревиста падина. В средата й слънчевите лъчи проблясваха по повърхността на живописно езеро, зад него се виждаха трепетлики, по-нататък борове и накрая планински масив.
— Да — казах със свито сърце. — Точно като в спомените ми.
— Нищо не се е променило — потвърди Пити.
Вдясно сред избуялата трева личаха стари ограждения за добитък. Изгнилите от времето дървени огради се бяха срутили, образувайки тъмни купчини. Подминах ги и насочих форда към езерото. Други коли не се виждаха. По всичко изглеждаше, че тук не е идвал никой от години.
Спрях на петнадесетина метра от езерото, на мястото, където доколкото си спомнях, беше спрял баща ми. Слязох от форда и вдишах с пълни гърди свежия хладен въздух.
— Татко, виж това старо лагерно огнище!
Синът ми и Пити бяха застанали от дясната страна на колата. Погледнах над покрива й и видях кръг от почернели камъни, в който още личаха следите от овъглени дърва.
— Несъмнено е старо — каза Пити. — Обзалагам се, че не е използвано от години. — Той се обърна към мен. — Не стъкмихме ли с татко
— Надявам се да си прав.
Джейсън преливаше от енергия.
— Къде ще разпънем палатката?
— Какво ще кажеш за онова място? — Посочих вдясно от старото лагерно огнище. — Мисля, че там двамата с Пити помогнахме на баща ни при разпъването на палатката.
— А
— Разбира се — отвърна брат ми.
След като отворих багажника на автомобила и разтоварихме екипировката, усещането ми за вече видяно и преживяно стана изумително силно. Всичко изглеждаше свръхреално. Погледнах към Джейсън и Пити, които бяха извадили палатката от найлоновия й калъф и обсъждаха как да я разпънат. С очилата и луничките, с пясъчнорусата коса, стърчаща изпод бейзболната му шапка, с торбестите дънки и широката фланелка Джейсън толкова много приличаше на онзи Пити, когото бях изгонил от бейзболното игрище, че потръпнах.
Синът ми забеляза това.
— Какво има, татко?
— Нищо. Стана ми студено от вятъра. Ще си облека анорака. Ти няма ли да си сложиш твоя?
— Не, на мен така ми е добре.
— Големи братко — обърна се към мен Пити. — Ти си експерт по строенето на сгради. Имаш ли някаква идея как да разпънем тази проклета палатка?
Отне ни цял час да го направим.
14
Когато приключихме с палатката, бе станало почти един и половина. Кейт ни бе сложила обяд в хладилната чанта: сандвичи с пилешко, говеждо и с фъстъчено масло, безалкохолно, ябълки и малки пакетчета с чипс. Джейсън не се докосна до ябълките. За сметка на това нагъваше лакомо всичко останало, а и ние с Пити не останахме по-назад. Плясъците във водата ни подсказаха, че в езерото има риба, но решихме да извадим въдиците по-късно. Засега си имахме предостатъчно работа — да проучим района. Прибрахме отпадъците от обяда в найлонова торбичка, заключихме я в колата и тръгнахме наляво покрай брега на езерото.
— Спомням си, че там горе имаше пещера. — Посочих планинския склон над трепетликите. — И много места за катерене.
Пити извика на Джейсън, който тичаше пред нас:
— Искаш ли да се катериш?
— Не знам! — Джейсън се обърна да ни погледне, без да спира. — Никога не съм го правил!
— Ще останеш очарован!
Езерото бе дълго около стотина ярда6. Открихме, че в далечния му край се влива поток. Той беше буен заради пролетното топене на снеговете и твърде широк, за да го пресечем, така че поехме нагоре между трепетликите покрай насеченото му с водопади корито, а ревът на
