мръкнеше, никой нямаше да тръгне да ме спасява, преди да се е развиделило.
Дотогава щях да съм мъртъв.
Като се гърчех от болка, сложих раницата на гърба си, легнах по корем и се прехвърлих през ръба на издатината. Провесих се, докъдето ми позволяваше здравата ръка и се пуснах.
При приземяването болката ме прониза до мозъка на костите. Едва не припаднах. Докато пълзях към края на тази скална тераса, си раздрах ризата и си охлузих гърдите. Ожулените ми до кръв колене се показаха през разкъсаните дънки. Като се стараех да не обръщам внимание на болката, продължих да се спускам надолу. Някои места, които отгоре ми се бяха стрували невъзможни за преминаване, се оказаха проходими — открих малки неравности, които можех да използвам като стъпала. Други, които ми бяха изглеждали лесни, излязоха страшно трудни.
Междувременно дневната светлина помръкна. Колкото повече се усилваше бученето на потока, толкова по-предпазливо се спусках надолу. Докато изпробвах надеждността на камъните под краката си, един скален къс се откърти под тежестта ми и се затъркаля с грохот към дъното на пропастта, а аз едва не полетях след него. Със сгъстяването на мрака се сгъсти и мъглата над потока, като покри лицето ми със ситни капчици, навлажни дрехите ми и ме накара да затреперя още по-силно. Спомних си още нещо, което бях чел за жертвите на хипотермията — че преди края си стават неадекватни, губят връзка със заобикалящия ги свят. Затова с всички сили се стараех да запазя мисли си ясни.
Дадох си сметка колко близо се намирам до дъното на бездната, чак когато едва не стъпих в буйното течение на потока, толкова притъпени бяха сетивата ми от неговия рев. Залитнах назад и за малко да си изкълча глезена. Обезкуражен от сюрреалистичния контраст между синьото небе над пропастта и сгъстяващия се здрач в нея, аз се предвижвах покрай кипящата вода с изключителна предпазливост. Пръските ме измокриха. Започнах да се притеснявам, че в тъмнината мога да си счупя някой крак, преди да съм стигнал до спасителния край. Напредвах по хлъзгавия бряг, като се вкопчвах в заоблените от водата скални късове, а съзнанието и тялото ми бяха станали толкова безчувствени, та ми трябваше цяла минута да проумея, че предметът, на който се бях подпрял, бе трепетлика, а не камък; че отново виждах слънчева светлина; че малко преди това бях излязъл от пропастта и сега се препъвах из някаква гора.
„Вижда му се краят“ — помислих си аз. Трябваше само да следвам коритото на потока между дърветата до езерото. Ускорих крачка и си представих как отключвам форда. Предчувствах облекчението, което щях да изпитам, когато се мушна в колата, запаля мотора и включа парното, и почти усетих топлия въздух, който щеше да струи към мен, докато се преобличам със сухите дрехи от куфара си.
— Джейсън! Пити!
Излязох, залитайки от трепетликовата гора на брега на езерото и се взрях с присвити очи в помръкващата слънчева светлина към срещуположния му край.
Стомахът ми се сви, като видях, че колата не беше там.
Обяснението бе просто. „Пити и Джейсън са отишли да потърсят помощ. Скоро ще се върнат. От мен се иска само да се вмъкна в палатката и да опитам да се стопля.“
Но палатката също я нямаше.
— Не! — Вените на врата ми щяха да се пръснат, но аз не можех да спра да крещя: —
16
Отричането на очевидната истина е изумителна емоция. През цялото време, докато се бях спускал по склона на урвата, ме бяха измъчвали съмнения, но тогава бях прекалено зает с оцеляването си. И сега продължавах да се самозалъгвам, че подозренията ми са погрешни. Все пак, допреди шест часа изобщо не би ми хрумнало, че собственият ми брат може да ме блъсне в пропаст, особено като се имаше предвид чувството за вина, което носех у себе си.
„Боже мой, какво ли е направил Пити с Джейсън?“
Като треперех от ярост и студ толкова силно, че зъбите ми тракаха, аз съблякох мократа риза, извадих от раницата си анорака и бързо го нахлузих. Той бе леко влажен от близостта си до потока, но след ризата допирът му до голото ми тяло ми се стори прекрасен.
Въпреки това не ми беше достатъчен, за да ме стопли. Трябваше да запаля огън, да изсуша дънките, чорапите и обувките си. След като отворих един от джобовете на раницата си и се уверих, че човекът, от когото бях закупил екипировката за лагеруване, не ме е излъгал и металната кутия с кибрити действително бе водонепропусклива, навлязох между трепетликите, за да събера съчки.
Дънките ми станаха ледено студени от пронизващия вятър, който усещах дори през анорака. За да се сгрея, се обгърнах с ръце, но започнах да треперя още по-силно. Без да осъзнавам какво върша, направих на едно равно място кръг от камъни като онзи от другата страна на езерото. В средата му сложих съчките и сухите листа, които бях събрал от земята, а върху тях — няколко клона, които бях отчупил от дърветата. После запалих една кибритена клечка, но ръката ми трепереше толкова силно, че когато я поднесох към листата, пламъкът угасна. Запалих друга клечка, като впрегнах цялата си воля, за да овладея треперенето на ръката си, и този път пламъкът стигна до листата, те запушиха, запращяха и огънят се разгоря.
Усетих изгаряща жажда и посегнах към манерката на кръста си, но тя не беше там. Бях поразен не само от факта, че я бях изгубил, но и защото не бях забелязал липсата й до този момент. Пресъхналият ми език залепна за небцето. Бученето на течащия наблизо поток ме изкушаваше да отида и да се напия от шепите си, но се страхувах от бактериите във водата. Не исках да се разболея. Пък и едно повръщане или диария щяха да ме обезводнят повече, отколкото бях в момента.
Светлината на залязващото слънце помръкваше. Трябваше да събера колкото се може повече съчки. Докато последната част от слънчевия диск изчезваше зад планинските върхове, аз побързах да завлека при огнището няколко по-големи паднали клона. После ме обгърна тъмнина.
Но тя не беше по-черна от мислите ми. „Джейсън.
Повтарях тези думи като мантра, докато се свивах край огнището заради нощния студ. Разкъсвах се между желанието да подсиля огъня и страха да не изчерпя запаса си от дърва, преди да е свършила нощта. Взех ризата, която бях съблякъл. Държах я близо до огъня, като я обръщах ту от едната, ту от другата страна, и внимавах да не я изгоря, преди да е изсъхнала. Въпреки че бе скъсана на места, тя щеше да ми осигури още малко топлина. Колкото и да не ми се щеше да излагам гърдите и гърба си на студа, свалих анорака, нахлузих бързо загрятата риза и пак го облякох. После се наметнах с дъждобрана, който извадих от раницата, и нахлупих найлоновата качулка на главата си, така че да се изолирам максимално от вятъра. Междувременно ръцете ми измръзнаха. Започнах да ги разтривам над пламъците, като се проклинах, че не бях проявил достатъчно съобразителност да взема със себе си ръкавици.
По дяволите, ако бях съобразителен, изобщо нямаше да каня Пити в дома си. Но колкото и да се напрягах да си припомня нещо подозрително в поведението му през предишните дни, усилията ми оставаха напразни.
„Копеле такова!“ — изкрещях наум и веднага се намразих, защото бях обидил родителите си. Всяка ругатня, която ми хрумваше, ги засягаше по един или друг начин, а те нямаха никаква вина за случилото се. Вината беше само моя.
Синоптикът беше предсказал, че тази нощ температурата в планините ще падне до четири градуса над нулата. Ако заспях и огънят угаснеше, тялото ми можеше да изстине до такава степен, че никога повече да не се събудя. Помислих си за топлите спални чували, които бяха останали в колата. Представих си как се затварям в един от тях и…
Събудих се внезапно, за да открия, че лежа в студената трева до едва тлеещите въглени в огнището. Обзет от ужас, аз се опитах да раздвижа дясната си ръка, грабнах шепа вейки, избутах ги с една пръчка в покритата с пепел жарава и ги наблюдавах, докато избухнаха в пламъци. Добавих несръчно по-големи клони и вцепенението постепенно започна да напуска тялото ми, но остана ужасът от факта, че едва не бях умрял от премръзване. Насилих се да сдъвча с пресъхналата си уста малко фъстъци и стафиди. Като се молех Джейсън да е добре, успях да проясня мислите си. Докато поддържах огъня, потънах в размисъл за Пити.
Мразех го.
