Именно омразата ми помогна да остана буден.
17
Отначало усещането бе толкова слабо, че реших, че си въобразявам — някакво невидимо студено перце, което гъделичкаше лицето ми в мрака. После чух тихо съскане по нагорещените камъни около огъня. В моята просъница то ми напомни за съскането, което се разнасяше от семейната ни кафеварка всеки път, когато няколко капчици паднеха от чучура й върху котлона. Шумът внезапно се усили и вятърът стана по- студен.
Отърсих се с мъка от унеса, в който бях изпаднал, и сивотата на настъпващата зора разкри танцуващите около мен снежинки. Инстинктивно хвърлих още съчки в огъня, но докато снегът се топеше с все по-силно съскане върху горещите камъни, слънцето започна да се издига над източния планински връх и стана достатъчно светло, за да видя, че тревата наоколо вече бе побеляла. Над земята бяха надвиснали тъмни облаци. Въпреки допълнителните дърва пламъците се смалиха. Над огнището се вдигна пушек.
Обзет от паника, метнах на гръб раницата си. Както Пити бе казал на Джейсън, след като напуснахме магистралата, в планината валеше сняг дори през ранния юни. Понякога по телевизията синоптиците предупреждаваха хората, че на местата с голяма надморска височина времето може да се развали без предупреждение. Но в прогнозата вчера не бяха споменали нищо за снеговалеж, пък и аз бях решил, че с колата и палатката няма от какво да се тревожим. Сега се проклинах, че не се бях подготвил по-добре за този излет.
Магистралата се намираше на половин час път с кола. Като гледах намръщено сгъстяващите се буреносни облаци, се опитах да пресметна колко време ще ми отнеме да се добера до нея пеша. Планинският път беше толкова лош и теренът така неравен, че през по-голямата част от пътуването бях шофирал с не повече от двадесет мили в час. Това означаваше, че магистралата се намираше на около десет мили от мен. Но за да измина това разстояние с изкълчения си глезен, щяха да са ми необходими пет или шест часа. Да не говорим, че бях облечен твърде леко.
Снеговалежът вече бе толкова силен, че скриваше от очите ми езерото и аз си дадох сметка, че вероятно няма да успея да се добера до магистралата, че рискувам да изгубя пътя и да се въртя в кръг, докато припадна от изнемога. Разбира се, ако знаех как да си служа с компаса, който бях закупил заедно с останалата екипировка за къмпинг, шансът сигурно щеше да е на моя страна. Но съжалението нямаше да ми помогне да оцелея. Това щеше да направи страхът ми за Джейсън. И гневът ми към Пити.
Докато си мислех за Джейсън, внезапно си спомних последния път, когато го бях видял. На скалната тераса. „Къде се намира онази пещера?“ — беше ме попитал той.
Пещерата.
Ако успеех да я открия, преди бурята да се е засилила…
Навлязох, накуцвайки сред дърветата. Видимостта рязко намаля и аз тръгнах със залитане надясно към потока, не за да пия от него, а да го използвам като ориентир. Докато вървях нагоре между трепетликите покрай бучащата вода, ме обгърна бял воал. Снежинките се сгъстиха. Снегът на земята вече покриваше маратонките ми.
Краката ми започнаха да се вцепеняват. Вървях, куцукайки по склона и се притеснявах, че някой от скритите под снега камъни може да се прекатури и да ме подлъже да падна. Можех ли да разчитам на спомените си за местоположението на пещерата? Знаех само, че се намираше от другата страна на потока и че представляваше просто един процеп в скалата, който се бе сторил доста голям на тринадесетгодишното момче, което бях.
Склонът стигна до стръмен хребет, който водеше наляво. Докато го изкачвах, запъхтян, трепетликите отстъпиха място на борове. Клоните им се забиваха в ръцете ми и деряха лицето ми. Снеговалежът се засили още повече и аз се уплаших, че съм подминал пещерата и никога няма да я намеря. През лятото случайни туристи щяха да открият тялото ми или онова, което ще е останало от него след пира на горските хищници.
„В края на краищата аз съм архитект, а не експерт по оцеляване“ — помислих си ожесточено. Почти не усещах ръцете си. Защо, по дяволите, не бях сложил чифт ръкавици в раницата си? Бях толкова глупав, че
Докато се опитвах да избегна един боров клон, изгубих равновесие, паднах и едва не си ударих главата в един заоблен каменен блок от дясната ми страна. „Глупак. Заслужаваш да…“
18
„Архитект.“
Неясната мисъл разбуди замъгленото ми съзнание.
„Знам как да…“
Постепенно мисълта се избистри и ме накара да се обърна към каменния блок, в който едва не си бях ударил главата.
„Аз строя разни неща.“
Когато се изправих с мъка на крака, открих, че камъкът достигаше до гърдите ми. Метър и половина по- наляво имаше друг камък, малко по-нисък от първия. Зад двата каменни блока се издигаше като стена висока канара.
„Аз строя разни неща“ — повторих си наум.
Пристъпих, олюлявайки се до боровия клон, който се бях опитал да избегна, увиснах на него с цялата си тежест и усетих как ме заля вълна от надежда, когато едно „хряс“ наруши околната тишина. Мобилизирах всичките си сили, завлякох клона през снега до каменните блокове, вдигнах го и го закрепих напреко върху тях. Като залитах, повторих същата операция с още няколко покрити с иглички клона и направих от тях навес.
От студа ръцете ме заболяха толкова силно, че от очите ми текнаха сълзи, които замръзваха по бузите ми. Ала нямах време да пъхна ожулените си до кръв ръце под дъждобрана и да се помъча да ги стопля до гърдите си. Чакаше ме още много работа. Затиснах краищата на клоните с няколко камъка с размерите на футболна топка.
Изпаднал в делириум, избутах с крака снега от земята между каменните блокове и направих купчина пред входа на убежището ми. После забучих два борови клона, за да служат като преграда срещу вятъра. Ръцете ми пулсираха от болка, но не можех да си позволя да почивам. Трябваше да събера съчки, сухи листа и по-дебели клони и да ги струпам в задната част на подслона ми.
Оставих тесен отвор между един от каменните блокове и канарата, откъдето да излиза димът. Защитен от вятъра и снега, почувствах, че вече не ми е толкова студено. Направих малка купчина от листа и съчки със станалите ми тромави като мечи лапи ръце, отворих непохватно металната кутия и измъкнах един кибрит. С триста зора успях да извадя една клечка. Пръстите не ми се подчиняваха, сякаш бяха чужди. Непрекъснато изпусках клечката. Накрая се намокри и трябваше да извадя друга, която, слава богу, се запали още при първото драсване. Тя се изплъзна от ръката ми, падна върху купчината от листа и клонки, като продължи да гори, и скоро лумна малък огън. Вдигна се пушек. Сдържах дъха си, за да не се разкашлям. Димът се насочи към отвора в задната част на убежището ми.
Гърлото ми бе така пресъхнало и свито, че едва си поемах въздух. Бях като зашеметен и доста дълго се взирах в металната кутия, преди обърканите ми мисли да се прояснят и да се сетя какво трябва да направя. Прехвърлих несръчно кибритите в походната аптечка. После протегнах безчувствената си дясна ръка извън убежището, загребах сняг с кутията и я поставих близо до огъня.
Постепенно снежните кристалчета се разтопиха. За да не се изгоря, издърпах ръкава на ризата върху пръстите си, хванах през него сгорещената кутия и я дръпнах по-далеч от пламъците. Тя бе толкова малка, че водата в нея едва ли бе повече от стотина грама, но на мен ми се видя като половин литър, толкова бях
