се опитвахме да караме, защото двамата с Кейт непрекъснато падахме. За разлика от нас, Джейсън се справяше отлично. Той не спря да се смее през целия ден. Ние с Кейт също, въпреки синините си. На снимките Кейт беше облечена в червено скиорско яке, а Джейсън в зелено, и двамата държаха плетените си скиорски шапки в ръце, пясъчнорусата коса на сина ми и златистата коса на жена ми проблясваха на слънцето, бузите им бяха румени.
— Ще ви върнем фотографиите веднага, щом направим копия — каза Пендълтън.
— Задръжте ги, колкото е нужно. — Но истината бе, че не исках да се разделям с тях. Празните места върху камината засилиха чувството ми за самота. — Ако ви трябва още нещо — каквото и да е то, — просто питайте.
„А това, от което те се нуждаят най-много — помислих си аз, — е молитвите ми да бъдат чути от Бог.“
3
През това време телефонът в къщата беше звънял многократно. На позвъняванията бе отговарял един от полицаите. Сега той ми даде списък с имената на обадилите се. Повечето бяха репортери, които искаха да вземат интервю от мен. От телевизията. От радиото. До довечера целият щат щеше да знае за случилото се.
— Боже, родителите на Кейт! — Обърнах гръб на Уебър и Пендълтън и излязох забързано от всекидневната. Набрах с треперещи ръце познатия номер от кухненския телефон.
— Ало? — каза възрастен мъжки глас.
— Рей… — Думите с мъка излизаха от устата ми. — Седни. Страхувам се, че имам лоши новини.
Болеше ме, че трябва да им го съобщя, защото това щеше да преобърне живота им. И двамата не се радваха на добро здраве. Въпреки това те незабавно пожелаха да изминат с колата си дългия петстотинкилометров планински път, който делеше Дуранго от Денвър. Костваше ми много усилия, докато успея да ги убедя да си останат у дома. В края на краищата какво щяха да постигнат, като дойдеха в Денвър? Бащата на Кейт дишаше толкова тежко в слушалката, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар.
— Запазете спокойствие — казах му аз. — Сега можем само да чакаме. — Връхлетя ме ужасяващо видение — бащата на Кейт, който бърза да пристигне в Денвър, губи контрол над колата си и се обръща в едно дефиле. — По-добре ще е да си стоите вкъщи. Ще ви уведомя веднага, щом науча нещо.
Затворих телефона, поех си дълбоко въздух и забелязах Уебър и Пендълтън на вратата на кухнята.
— Какво има?
— Току-що се обадиха от уайомингската щатска полиция — отговори Уебър.
Целият се напрегнах.
— Една жена от Каспър е била обявена за изчезнала заедно с колата си. Станало е в събота вечер, докато се е връщала от посещение при сестра си в Шеридан — град на около двеста и четиридесет километра северно от Каспър.
— Смятате, че похитителят й е брат ми?
— Времето съвпада. Сигурно е наближила отбивката за отдих, където уайомингската щатска полиция е намерила волвото на жена ви, малко след падането на здрача. Може би е решила да посети тоалетната…
Потръпнах вътрешно, като си представих как Пити се е приближил до жената и ужаса, който тя навярно е изпитала.
— Карала е „Чеви Каприс“, модел деветдесет и четвърта година — допълни Пендълтън. — По всяка вероятност похитителят се е спрял на нея не само защото е пътувала сама, но и защото този модел коли имат голям багажник. Той е продължил на север. Уайомингската полиция е съобщила номера на автомобила на колегите в Монтана и те са го открили пред тоалетната на една отбивка на междущатски път деветдесет, близо до Билингс.
— Жена ми и синът ми били ли са…
— В каприса? Не.
Нещо в тона на сержанта ме накара да попитам подозрителено:
— А собственичката на колата?
Той не отговори.
— Искам да знам.
Пендълтън погледна към Уебър, който му кимна, сякаш му даваше разрешение да говори.
— Трупът й бил в багажника.
— Мили боже! — Не бях сигурен, че искам да чуя отговора, но не можах да се въздържа и попитах: — Какво й е сторил Пити?
— Вързал й е ръцете и е залепил устата й с лейкопласт. Тя… — Гласът на сержанта заглъхна. — Имала е астма. Умряла е от задушаване.
Измъчван от мисълта за отчаяната борба на жената за глътка въздух, едва успях да се съсредоточа върху думите на Уебър, който започна да ми обяснява, че Пити сигурно е изминал с каприса разстоянието от Каспър, Уайоминг до Билингс, Монтана още същата нощ. И че навярно е откраднал от отбивката край Билингс друго превозно средство. Шофьорът е излязъл от автомобила, за да отиде до тоалетна, а Пити е изскочил от тъмнината и го е нападнал.
Представих си какъв ужас трябва да са изживели Кейт и Джейсън, притиснати в мрака до умиращата жена, и спарения въздух в багажника на колата; клетницата се е мятала, а те са усещали яростните й гърчове и са чували приглушените звуци — сподавени стонове, които са отслабвали, ставали са все по- редки и накрая просто са спрели.
— Това никога няма да свърши — промълвих аз.
— Напротив, часът на залавянето му може би наближава — намеси се Пендълтън. — Предположението ви, че той пътува към Монтана, се оказа вярно. Може би се връща в Бют. Билингс се намира край междущатското шосе, което води натам. В архивите на местната полиция няма криминално проявен човек на име Питър Денинг. Но те търсят мъж, който отговаря на описанието му, особено с белег на брадата като неговия. Скоро някой ще съобщи, че шофьорът на последния откраднат автомобил е изчезнал. А щом научат как изглежда и какъв е номерът на колата, бютските полицаи ще могат да стеснят кръга на издирването. Междувременно те претърсват мотелите и всички други места, където вашият брат би могъл да скрие жена ви и сина ви. Бют не е голям град. Повярвайте ми, ако той се покаже там, непременно ще го заловят.
— Ами ако Пити надуши опасността и напусне града?
— Помислили сме и за това. Коли на монтанската полиция без опознавателни знаци кръстосват междущатското шосе и проверяват всеки бял мъж около тридесетте, който пътува сам. Веднага щом във ФБР идентифицират отпечатъците му, ще получим по-добра представа с кого си имаме работа. Начинът, по който действа, подсказва, че има опит. Вероятно има криминално досие и в такъв случай федералните ще ни изпратят негова скорошна снимка, която ще можем да разпространим.
4
Един от търселите ме по телефона хора, чиито имена бяха записани на листа, даден ми от полицая, беше служител от моята фирма. Обадих му се и се наложи да разкажа какво се бе случило за трети път в рамките на няколко часа. Произнасянето му на висок глас направи кошмара още по-реален. Преди да позвъня в службата си, бях чул неколкократно сигнала за включване на телефонния секретар. В два от случаите бях отговорил на обажданията с надеждата, че ще науча нещо ново за Джейсън и Кейт, но и двата пъти се беше оказал журналист, след което престанах да обръщам внимание на секретаря.
В момента, в който затворих слушалката, телефонът иззвъня отново. Апаратът ни имаше опцията да показва номера, от който ни търсят, но тя обикновено беше безполезна, защото много от обажданията се записваха като НЕИЗВЕСТЕН НОМЕР или както в този случай, БЛОКИРАН НОМЕР. Въпреки това реших да отговоря и, разбира се, това се оказа друг журналист, след което оставих полицаят да приема
