водата понякога бе толкова силен, че не можехме да чуем гласовете си.
Въпреки че се намирахме на две хиляди и петстотин метра надморска височина, с хиляда метра повече от тази, на която бяхме свикнали в Денвър, редкият планински въздух не ни пречеше да вървим бързо. Даже ни действаше ободрително. Сякаш вдишвахме витамини. Докато прескачах повалени дървета или се катерех и спусках от валчести скали, изпитвах такова удоволствие, че се упрекнах, задето от работа не бях намерил време да дойда тук по-рано.
Над нас, от другата страна на потока, се мярна кафявият силует на елен, който се вцепени за миг при приближаването ни, после изчезна с грациозни скокове между белите стволове на трепетликите. „Не е могъл да чуе стъпките ни заради бученето на водата — помислих си аз. — Но сигурно ни е надушил.“ И ето че след него друг силует замръзна за миг, после избяга със скокове. И трети. Въпреки шума на потока, чух тропота на копитата им.
Скоро стигнахме до водопад, от който водата се спускаше стремително в дълбока и тясна клисура, преминаването през която щеше да бъде твърде опасно. Свихме наляво по стръмна, изкачваща се нагоре пътека, по която имаше следи от копита. Тя описваше плавен и толкова закономерен завой около гористия склон, че когато забелязахме над нас една осветена от слънцето скална тераса, решихме да се покатерим върху нея, без да се страхуваме, че ще се изгубим. Но това се оказа по-трудно, отколкото бяхме предполагали. От време на време аз или Пити се подхлъзвахме на ронещи се под краката ни камъни, рискувайки да се изтърколим чак в подножието на склона, като ожулим ръцете и краката си или дори си счупим нещо. Но всеки път успявахме да се хванем за щръкналите корени на някое дърво. За разлика от нас синът ми изприпка догоре, сякаш беше планински козел.
Двамата с Пити изпълзяхме задъхани върху скалната тераса и открихме, че Джейсън ни очакваше, застанал върху широка каменна плоча, от която се виждаше спускащият се в дълбоката пропаст поток. Понеже се намираше на шейсет метра под нас, ревът му беше достатъчно слаб и не се наложи да викам, за да предупредя сина си:
— Стой далеч от ръба.
— Добре — обеща той. — Но гледката оттук е страхотна.
— По-хубаво е, отколкото да гледаш телевизия, а? — закачи го Пити.
Джейсън се замисли. На лицето му се изписа изражение, което сякаш казваше: „Не бих отишъл
Брат ми избухна в смях.
— Къде се намира онази пещера, татко?
— Не мога да си спомня съвсем ясно. Сигурен съм само, че е някъде от тази страна на потока.
— Ще я потърсим ли?
— Разбира се. Веднага след като си починем.
Настаних се на каменната плоча, откачих манерката от колана си и отпих голяма глътка вода, която се бе позатоплила и имаше леко металически вкус, но на мен ми се стори прекрасна. Горският рейнджър, с когото бях разговарял по телефона, беше подчертал, че трябва да вземем със себе си манерки, а в раниците да сложим суха храна, компас и топографска карта (неща, с които не умеех да си служа), аптечка за първа помощ и дъждобран, в случай че времето се развали. „Облечете си няколко ката дрехи — беше ме посъветвал той. — Носете си и по едно резервно яке.“ Бях облякъл анорака си още преди да се отдалечим от колата. Но от изкачването така се бях сгорещил, че сега го съблякох и го натъпках в раницата си.
— Някой да иска фъстъци и стафиди? — обърнах се към спътниците си.
— Още ми е тежко от обяда — отвърна Пити.
Джейсън изглеждаше неспокоен.
— Какво има? — попитах го аз.
— Трябва да…
Минаха няколко секунди, докато съобразя какво имаше предвид.
— Да пуснеш една вода?
Синът ми кимна срамежливо.
— Отиди ей там, зад онзи голям камък.
Той се поколеба за миг, после изчезна зад камъка.
Изпълнил за момента родителските си задължения, пристъпих към ръба на каменната плоча, за да се полюбувам на бездната. Потокът на дъното й преминаваше стремглаво през серия от малки водопади. От него се вдигаше облак от водни капчици. Как бе описал гледката Джейсън? Като страхотна? Имаше право. Тя наистина беше страхотна.
Внезапно зад мен се разнесе викът му:
— Татко!
Нещо ме блъсна в гърба с такава сила, че ми изкара въздуха. Полетях в пропастта.
15
Падането ме остави почти без дъх. Малкото останал ми въздух изскочи през устата ми, когато се проснах върху някакъв сипей. Изстенах от болка, продължавайки да се търкалям шеметно надолу сред порой от камъни. Изведнъж отново се озовах в празното пространство и докато летях стремително, стомахът се качи в гърлото ми. Последва нов сблъсък и нещо дръпна толкова рязко и болезнено лявата ми ръка, че се уплаших да не се откъсне от рамото ми. След това тя пак така внезапно се освободи. Продължих да падам и накрая се стоварих върху някаква твърда повърхност. Обгърна ме студена мъгла.
Мракът се въртеше. Когато повдигнах бавно клепачи, чернотата се смени със сивота, но световъртежът остана. Болка прониза цялото ми тяло. Бях изпаднал в делириум и ми трябваше доста време, докато разбера, че въртящата се около мен сивота е мъглата от водни пръски, която се издигаше над буйния поток. Ревът му увеличи замаяността ми.
Усетих, че дишам през студен мокър плат. Постепенно осъзнах, че лявата ми ръка лежи върху носа и устата ми. Ръкавът на ризата ми се бе просмукал с влага от мъглата, надвиснала над падащата с грохот вода. После потръпнах, защото видях, че ръкавът не бе влажен само заради мъглата. Беше подгизнал от кръв. Ръката ми беше сериозно наранена.
Обзе ме паника. Положих усилия да вдигна глава и открих, че лежа на каменна издатина. На около четиридесет и пет метра под нея имаше водопад. Многобройни скални тераси се спускаха стръмно надолу към ревящия поток.
Исусе, какво се бе случило?
Погледнах нагоре. Заради мъглата ми беше трудно да видя върха на урвата. Въпреки всичко успях да различа дългия каменист сипей, който бе спасил живота ми. Ако бях паднал направо на мястото, където лежах сега, щях да бъда целият потрошен. Но аз се бях изтърколил надолу по склона, съкращавайки болезнено падането си. Само че под него имаше скална издатина, от която се бях преметнал върху издатината, на която лежах в момента, и разстоянието между тях беше около шест метра. Финалният полет би трябвало да е смъртоносен. Тогава защо бях жив?
Раницата ми висеше над мен. Беше се закачила за стърчащия клон на един недорасъл бор, успял да пусне корени в каменистия склон на урвата. Спомних си, че бях натъпкал анорака си в раницата, а нея самата бях провесил на лявото си рамо, преди да се приближа до ръба на скалната тераса и да надника в пропастта. Клонът бе закачил раницата. Острата болка в лявото ми рамо е била причинена от внезапното спиране на полета ми, когато раницата се е нанизала на клона. После ръката ми се бе изхлузила от презрамката. Бях паднал върху скалната издатина, на която лежах, от височина колкото човешки бой. Бях останал жив просто по една щастлива случайност.
Надигнах се, разкъсван от болки, и седнах. Мозъкът ми се размъти, сякаш сачмени лагери се търкулиха от предната част на черепа ми към тила. За момент се уплаших, че ще повърна.
— Джейсън! — опитах се да извикам. — Пити!
Но думите засядаха в гърлото ми като камъни.
— Джейсън! — извиках малко по-силно. — Пити!
Ревът на потока заглуши гласа ми.
Положих усилия да не се поддам на паниката. Нямаше значение, че не можеха да чуят виковете ми. Те
