Всички погледнахме към него. Той помълча, докато довърши второто си парче пай, после каза:
— Татко обеща да ме заведе, но така и не го направи.
— Ходили сме сума ти пъти на поход — отвърнах смутено аз.
— Но не сме спали в палатка.
— Да не искаш да кажеш, че никога не си бил на истински къмпинг? — възкликна Пити.
Джейсън кимна, после добави:
— Е, веднъж спах в палатка в задния двор на Том Бърбик.
— Това не се брои — отсече брат ми. — Трябва да пренощуваш на място, където се чува ревът на лъвове, тигри и мечки.
— Лъвове и тигри? — намръщи се синът ми.
— Той се шегува — разроши косата му Кейт, като остави по нея сапунена пяна.
— Мамо! — писна Джейсън и побърза да я избърше.
— Но идеята не е никак лоша — продължи тя, като гледаше мен и Пити. — Да организирате къмпинг. Можете да отидете на същото място, където някога ви е завел баща ви. Да забравите за изминалите години. Знам, че не ти е било леко, Питър, но сега хубавите времена отново започват.
— Мисля, че си права, Кейт — каза брат ми. — Чувствам го.
— Ами
— Ще отидем всички — рече Пити.
— Съжалявам. Без мен, господа. — Жена ми вдигна ръце. — В събота по програма имам семинар.
Кейт беше психолог и работеше като консултант на корпорации, чийто персонал трябваше да бъде съкратен поради намаляване на производството.
— Освен това нощуването в гората не е сред любимите ми занимания.
— Същото каза и мама. — Пити се обърна към мен. — Помниш ли?
— Да — съгласих се аз.
— Само че — намеси се жена ми, — вашата майка се е страхувала от пчели, а в моя случай става въпрос за естествения подбор.
— Естествения подбор? — повторих озадачено.
— Вие, момчета, сте много по-добре „екипирани“ от мен, що се отнася до изпълзяване от палатка и пикаене в гората посред нощ.
11
— Възнамерявах да те питам нещо.
Пити вдигна очи от картата, която изучаваше, и ме погледна.
— За какво?
Часът беше почти единадесет. Слънчева съботна утрин. Моят форд „Експедишън“ беше натоварен с всевъзможна екипировка за къмпинг. Бяхме следвали междущатския път 70 на запад от Денвър и сега се намирахме доста високо в планината, само че Джейсън не можеше да се възхити на заснежените й върхове. Той дремеше в спалния си чувал на задната седалка.
— След като… — Не намерих сили да продължа. — Току-що ми хрумна, че може би не искаш да говориш за това.
— Има само един начин да разбереш дали е така.
— След като си избягал от…
— Кажи го. От болните копелета, които ме отвлякоха. Това е факт. Няма нужда да го увърташ.
— Когато си избягал, си бил на шестнадесет. Разказа ни как си обикалял страната и си работел като строител, или каквото намериш. Но не спомена нищо за училище. Когато изчезна, беше в трети клас, но е очевидно, че си получил по-добро образование. Кой те е учил?
— О, имах много уроци по учтивост — каза горчиво Пити. — Мъжът и жената, които ме държаха затворен в онази подземна стая, настояваха да се обръщам към тях с „да, господине“, „да, госпожо“, „моля“ и „благодаря“. Ако пропуснех да го направя, ме удряха с юмрук по лицето, за да ми напомнят. — Дебелите като въжета жили на врата му се издуха.
— Съжалявам. Ще ми се да не бях повдигал тази тема.
— Няма нищо. Няма смисъл да се премълчава миналото. То все някога ще излезе наяве. — Погледът на Пити стана суров. Той си пое дълбоко дъх, за да овладее обзелите го чувства. — Както и да е. По отношение на образованието спомените ми не са толкова неприятни. Докато скитах от град на град, разбрах, че мога лесно да получа безплатна храна, като се появявам на църковните сбирки след неделната сутрешна проповед. Разбира се, за целта трябваше да изслушвам проповедите. В повечето случаи това не представляваше проблем за мен — проповедите бяха спокойни. Понеже не бях чел книги в продължение на години, бях забравил азбуката. Когато богомолците от една или друга енория разбираха, че не мога да чета, те правеха всичко възможно да науча буквите и което за тях бе още по-важно — да чета Светото писание. Във всяка енория имаше учители. След работа понякога вземах частни уроци в църквата на града, в който се намирах. По света има много порядъчни хора.
— Радвам се да го чуя.
— Да чуеш какво, татко? — попита сънено Джейсън от задната седалка на автомобила.
— Че има порядъчни хора по света.
— Ти не знаеше ли това?
— Случвало ми се е да се чудя дали е така. А сега двамата с чичо ти по-добре се съсредоточете върху картата. Краят на пътуването ни наближава.
12
Търсехме местност, наречена Брейкхорс Ридж. Странно как някои имена се запечатват в паметта на човек. Именно там ни бе завел на къмпинг баща ни преди двадесет и пет години. Един от работниците в мебелната фабрика, където татко работеше по онова време като старши майстор, бе живял в Колорадо и му бе описал колко е красива местността Брейкхорс Ридж. Така че баща ни, който вече бе обещал да ни заведе на къмпинг в Колорадо, реши, че това е най-подходящото за целта място. Никога няма да забравя ужасяващите картини, които измъчваха въображението ми през дългото ни пътуване дотам — виденията за хора, които пречупваха на две коне5. Без да знам как каубоите обяздваха дивите коне, аз тръпнех от страх пред мисълта за гледките, които ни очакваха. Най-накрая татко ме убеди да му разкрия какво ме тревожи. След обяснението му страхът ми премина в любопитство. Но когато пристигнахме на хребета, не видяхме никакви коне или каубои, само няколко стари дървени ограждения за добитък, ливада, която се спускаше към бреговете на езеро и трепетликова гора, над която се извисяваха планински върхове.
Не бях забравил името. Само че, когато взехме да кроим планове за пътуването, не можах да открия местността на картата. Наложи се да се обадя в службата „Паркове и градини“ в Колорадо. Един рейнджър ми изпрати по факса част от много по-детайлна карта, на която бе обозначен маршрутът до Брейкхорс Ридж. Разгърнах моята карта на масата в хола, поставих факса върху областта, която ни интересуваше, и показах на Пити и Джейсън целта на нашето пътуване.
А сега вече бяхме съвсем близо, завихме надясно по шосе № 9 и продължихме към националния горски парк Арапахо.
— Оттук нататък ще стане трудно, момчета. Продължавайте да сравнявате картата с околния пейзаж — казах аз.
Джейсън пропълзя отпред и Пити го настани до себе си, като закопча и двамата с предпазния колан.
— Какво търсим? — попита синът ми.
— Тази завъртулка. — Пити му показа факса. — Това е тесен черен път някъде от дясната ни страна. Трябва да си отваряме очите на четири заради всичките тези борове. Няма да го забележим лесно.
Шосето направи завой. Гората се сгъсти. Стори ми се, че виждам пролука сред дърветата отдясно. Но си
