Мисията „Нощ и мъгла“

съгласявайки се да заравя труповете на човешки същества като него. Вината така се бе натрупала в душата му, бе подхранвал гнева си в продължение на толкова години, че бе готов на всичко, за да намери отдушник на мъката си. Сега, когато моментът дойде, той не само си припомни Треблинка, а напълно се пренесе там. Отново почувства задушаващия мирис на обгоряла човешка плът. Стомахът го присви, но си наложи да се изправи и да продължи да работи, защото някакъв есесовец му извика да сложи още дърва върху труповете, друг — да отвори торбите с хлор, трети — да изнесе труповете от газовите камери. Очите му се насълзиха.

— Вън! — чу гласа на есесовеца. — Хайде всички вън! По-бързо! Скачайте, дяволите да ви вземат! Слизайте от камиона!

„Камион ли? Но в Треблинка нямаше камиони. Нацистите докарваха затворниците в конски вагони. Каква работа има този камион в…“ — той изведнъж се съвзе от кошмара. Осъзна, че е в имението на Холоуей, а не в Треблинка. Видя очите на Ефраим, които от ярост щяха да изскочат от орбитите си.

— Вън! — крещеше Ефраим на по-възрастните мъже, бивши офицери от SS и ги пришпорваше с едно въже да слизат от камиона. Тъй като бяха оковани в обща верига, затворниците се бутаха в старанието си да слязат колкото може по-бързо, падаха един върху друг, веригите дрънчаха, измършавели тела тупваха върху чакъла. Свързани заедно, те тръгваха, но се препъваха, падаха, отново ставаха или пълзяха по земята.

— Не! — извика Джоузеф.

Но крясъците на Ефраим заглушиха опита му да се противопостави. Той шибна още по-силно мъжа, който бе най-близо до него.

— Изправете се! Всички на крак, червеи такива! Нямаме време за губене! Мюлер, ти знаеш най-добре какво следва. След като изкопаят ямата, ще сложим една дъска напреко, а вие ще застанете върху нея! За да бъдем сигурни, че ще паднете където трябва, когато стреляме. Няма да пилеем време да ви избутваме вътре. Ефективност, нали така беше, Мюлер? Твоето мото! И организация! За да не губим нито секунда!

— Не! — извика отново Джоузеф.

Но както и преди малко, никой не му обърна внимание.

Синовете бяха пребледнели от уплаха.

— Няма ли да се опитате да ни попречите? — запита Ефраим. — Холоуей? Розенберг? Хайде, спрете ни! Не! Започвате ли да чувствате как страхът пречупва волята ви? Някога есесовците казваха, че евреите заслужавали да умрат, защото не показвали никакво достойнство и се оставяли да ги откарват в газовите камери! Е, сега е ваш ред! Съпротивлявайте се! Покажете ни, че сте нещо повече от нас! — и той заудря с нова сила бащите им. — На крак! По-бързо, по дяволите!

Като гледаше изкривеното от омраза лице на Ефраим, на Джоузеф му прилоша. Очакваше, че ще изпита удовлетворение, а не отвращение. Облекчение, а не гадене.

Ефраим зашиба възрастния мъж още по-ожесточено.

— Скоро ще научите как се чувстват хората, които виждат синовете си да им копаят гробове. След това ще ги заставим да гледат как ще ви разстреляме! Ще изпитвате страх, унижение, пълно падение! — Ефраим се обърна и към синовете. — А вие пък ще видите как убиваме вашите бащи, ще стоите безпомощно встрани и ще знаете, че сте взели участие в екзекуцията, като сте изкопали техните гробове! И ще се питате дали срамният договор, който сключихте с нас, ще бъде възнаграден — дали ще бъдете застреляни или пощадени!

След това възрастните мъже бяха подкарани под дулата на автоматите към задния двор заедно с техните синове, които носеха лопати в ръце.

— Опитайте се да бягате! — продължаваше на крещи Ефраим. — И ние се изкушавахме от тази мисъл! Знаехме, че ще ни застрелят на място, но все пак се надявахме, че нещо, нямахме представа какво, ще спре този конвейр, ще спре…

Джоузеф отвори уста, за да извика отново „не“, но някой го изпревари.

Бе женски глас.

Той се обърна към отворената врата на къщата. Останалите насочиха автоматите си натам. Ефраим извади пистолета си.

Изненадата бе толкова голяма, че всичко се завъртя пред погледа на Джоузеф. Жената, която се показа от вратата… „Не! Не е възможно! Привижда ми се!“

Осъзна, че това не е призрак. Въпреки че виждаше всичко наоколо като в криво огледало, я позна.

Неговата Ерика. Лицето й бе зачервено от гняв.

— Не! Спрете! Не трябва да постъпвате така! Грешите! Дори нещо повече! Ако извършите онова, което са причинили те на вас, на нас, на нашата нация, ще станете като тях! Ще погубите себе си! На това безумие трябва да се сложи край!

— Ерика… — едва промълви Джоузеф.

— Ти я познаваш? — попита го Ефраим.

— Дъщеря ми.

— Моля?

В този миг един мъж и една жена се спуснаха от десния ъгъл на къщата към двама от хората на Ефраим и набързо им отнеха оръжията. Почти в същото време втори мъж изскочи от отворената предна врата, сграбчи за врата друг от въоръжените мъже и също му взе автомата.

Джоузеф отново помисли, че сънува. Пред него бе съпругът на Ерика.

— Сол, ти? — изненадан запита той.

— Край. Няма да има екзекуция — извика Ерика. — Ще върнем тези възрастни мъже на синовете им! А ние ще си отидем!

Но Ефраим продължаваше да я държи на прицел.

— Не, само вие си тръгвате! Чаках твърде дълго този момент! Преживях толкова много! Преди да умра, преди те да умрат, ще си понесат наказанието!

— И това ще стане! — Ерика се спусна надолу по стълбите. — Но в съда! Нека да стане по законен път!

— Законен ли? — Ефраим сви презрително устни. — Къде беше този закон в нацистка Германия? Знам какво ще стане! Само ще си играят на съд, за да минава време. Ще имат права, за които техните жертви не са и сънували! Процесите ще се проточат с години! И накрая, вместо да бъдат екзекутирани, тези престъпници спокойно ще си умрат вкъщи!

— Но няма ли да чувствате морална вина?

— А есесовците изпитваха ли такава?

— Тогава помислете над следното — ако ги убиете, до края на живота си няма да намерите покой! Ще ви заловят и ще умрете в затвора!

— Само потвърждавате моята гледна точка. Законът ще осъди по-скоро мен, отколкото тях. А що се отнася до моя живот, той свърши още преди повече от четиридесет години!

— Тогава сте един глупак!

Ефраим така се наежи, че Джоузеф се уплаши да не дръпне спусъка.

— Да, глупак! — продължи тя. — По чудо сте оцелял! Но вместо да благодарите на Бога и да цените живота, вие желаете разрушение и смърт! Господ ви е дал благословията си, а вие се отказвате от нея!

Ефраим насочи дулото на пистолета към бащата на Холоуей.

— Недей! — извика Джоузеф.

— Моля те! Говори му! Убеди го! — Ерика се спусна към баща си. — Накарай го да спре, ако ме обичаш! — и го разтърси за раменете. — Умолявам те! Направи го заради мен! Кажи му, че тези чудовища не заслужават да се погубвате заради тях! Имаш внук, който почти не познаваш! Ще можеш да му се радваш, когато гледаш как расте близо до теб! Ще наблюдаваш детската невинност и може би ще възвърнеш своята! Ще се почувстваш отново млад! — лицето й бе мокро от сълзи. — За бога! Помоли го! Ако ме обичаш!

Джоузеф почувства силна стягаща болка в гърдите. Не можеше да си поеме дъх. Постепенно обхвана цялото му тяло. Бе нещо съвсем различно от напрежението, което го бе довело тук. Източник на тази болка