Дейвид Морел
Мисията „Нощ и мъгла“
ЧАСТ ПЪРВА
Призовани
Ледената висулка
Рим, Италия.
28 февруари (Асошиейтед прес) — Властите във Ватикана и полицията в Рим все още не са попаднали на следа пет дни след изчезването на кардинал Крунослав Павелич, влиятелна личност в Курията — административното управление на римокатолическата църква. Седемдесет и две годишният Павелич е бил видян за последен път от свои близки сътрудници в неделя вечерта след молитва в параклиса на жилището си във Ватикана. В понеделник е трябвало да открие с приветствено слово конференция на католическите епископи по въпроса за политическите отношения на църквата с комунистическите режими в Източна Европа, на която бе отделено широко място в пресата.
Първоначално властите смятаха, че в отвличането на кардинал Павелич са замесени деснотерористични групи в знак на протест срещу предполагаемото омекване на позицията на Ватикана спрямо комунистическите режими, готови да намалят ограниченията върху дейността на църквата. Все още нито една групировка не е поела отговорността за изчезването на Павелич.
Сент Пол, Минесота. Март.
За втори път тази вечер картите, които Франк Милер държеше в ръка, придобиваха неясни очертания. Различаваше червения от черния цвят, но не виждаше дали е купа, каро, спатия или пика. Опитвайки се да разсее обзелата го тревога, той свали очилата, разтърка очи и започна да масажира челото си.
— Случило ли се е нещо? — запита Сид Хендерсон от другата страна на масата. Също както и Милер, той беше към седемдесетте. Всъщност всички картоиграчи в залата на културния дом на градчето Сент Пол бяха на такава възраст или малко по-млади.
— Да се е случило нещо ли? Не, нищо — Милер се опитваше да се съсредоточи върху картите.
— Сигурен ли си? Изглеждаш зле.
— Тук е доста горещо. Надули са отоплението. Трябва да отворим прозорец.
— И всичките да хванем пневмония, а? — попита Айрис Гликман, партньорката отдясно на Милер. Тя твърдеше, че е само на 67 години. — Навън е ледник. Ако ти е горещо, съблечи си сакото.
Но Милер вече беше разхлабил вратовръзката си. Не можеше да си позволи напълно да пренебрегне общоприетите норми и да играе по риза.
— Може би наистина ще трябва да си отидеш вкъщи — обади се Харви Гинсберг, седнал от лявата му страна. — Ужасно си пребледнял.
Милер попи с носна кърпичка потта от челото си. Чувстваше слабост в стомаха си.
— Нужни са четирима играчи. Ще ви разваля партията.
— Да върви по дяволите играта — каза Харви.
Както обикновено Айрис присви устни, като се преструваше на неприятно изненадана от вулгарния език на Харви.
— Няма да ме обвините, че съм лош играч, нали? — кръвта пулсираше в слепоочието на Милер.
— Това, което ще си помисля за теб, е, че си пълен глупак, ако си болен и не се прибереш.
— Такъв добър приятел — усмихна се Милер.
— Утре ще ти се обадя, за да проверя дали си по-добре — отвърна му Харви.
Веднага щом излезе от културния дом, почувства леден полъх. Изненада го завалелият сняг, който вятърът забиваше в лицето му. Студът го освежи и вече не се чувстваше така зле. Това потвърждаваше неговото предположение, че главоболието му и гаденето са били предизвикани от горещината в залата. Спомни си с умиление зимите на своята младост. Спускането с шейни и състезанията с кънки. „Умът ми е съвсем свеж“ — мислеше си той. — „Това проклето тяло, то ме провали“.
Улицата беше пуста. Падащият сняг намаляваше светлината, излъчвана от лампите на паркинга. Стигна до колата си — Ауди, подарък от сина му — отключи я и чу глас зад гърба си. Намръщено се обърна, като се мъчеше да различи кой е в снежната виелица. Гласът бе заглушен от порива на вятъра. „Мъжки глас“ — помисли си той, но като не го чу отново, започна да се чуди дали не му се е сторило.
Потръпна от студ и хвана дръжката на вратата. Но този път по-отблизо, макар и отново не съвсем ясно, гласът се обади зад гърба му. Като че ли казваше една дума — собствено име.
Обърна се още веднъж.
— Има ли някой тук?
Никакъв отговор.
Отвори вратата на аудито.
Една ръка го сграбчи за рамото, като му попречи да влезе вътре. Друга ръка затръшна вратата. Трета го дръпна с такава сила, че очилата му едва не паднаха. Трима мъже. Снегът му пречеше да види лицата им.
— Моля ви, аз съм възрастен човек. Вземете портмонето ми. Само не ме удряйте.
— Портмонето ли? — изсмя се един от тях.
Снегът понамаля. Когато успя да види лицата им, разбра какво искат и изпадна в отчаяние.
Дори и звуците, които не чуваме, понякога могат да ни събудят. Точно такъв беше случаят с Уилям Милер, който несъзнателно усещаше тишината под прозорците на спалнята си и започна да се върти в съня си. Също като баща, който не може да заспи спокойно, преди синът или дъщеря му да се приберат от среща, която не е трябвало да продължи повече от полунощ, така се чувстваше и той, защото не беше чул да влиза кола, нито шум от отварянето и затварянето на автоматичната врата на гаража. Но той не беше баща, който чакаше сина си. Точно обратното — син, който чакаше баща си. Подсъзнателната тревога го накара да се събуди. Отвори очи и погледна часовника до леглото си. Беше 2:38.
Като внимаваше да не събуди жена си, той се измъкна от леглото и погледна през прозореца към пътеката пред гаража. Падащият сняг разсейваше светлината на уличната лампа в далечината. Елите бяха покрити с бяла премяна. По пътеката не се забелязваха никакви следи от гуми.
— Какво има скъпи?
— Извинявай. Опитах се да не те събудя — обърна се той към жена си.
— И без това не можех да заспя. Какво интересно виждаш навън?
— Безпокои ме това, което не виждам.
Милер й обясни какво има предвид.
— Няма следи от гуми ли? — тя се измъкна от леглото и си сложи пеньоар. — Може би снегът е затрупал следите.
— М, да… може би.
Излезе от спалнята, прекоси детската стая и стигна до стаята на баща си. Като не забеляза очертанията на тяло в леглото, запали лампата. Стаята беше празна.
Жена му застана до него.
— Нека да помислим. Това още нищо не означава. Той може да е долу в хола, заспал пред телевизора.
— Може би.
Те слязоха долу, но и там го нямаше.
— Може да е закъсал с колата.
— Щеше да се обади — отвърна Милер.
