— Освен ако не е с някого.
— Толкова късно? Той едва изкарва буден до полунощ.
— Казах с някого. Може да са решили да прекарат нощта заедно.
— С жена?
— Защо не? — усмихна се тя.
— Дори и така да е. Все пак щеше да телефонира.
— Може да му е неудобно.
— Моля?
— Ами, майка ти почина преди година и…
— Аз обичах майка си. Мъчно ми е, че я няма. Но ако той все още се интересува от жени на неговата възраст, ми се издига в очите.
— Може би не знае, че мислиш така. Говорил ли си някога за секс с него?
— С моя седемдесет и три годишен старец? Чакай малко — той се взря в кухненския часовник — наближава три. Ако не се върне до три и половина, ще се обадя в полицията.
Но баща му не се прибра и Милер позвъни в полицията. Не бяха регистрирани инциденти с ауди. В местните болници не бяха постъпвали възрастни пациенти след полунощ, а никой от приетите по-рано не се оказа бащата на Милер. Аудито беше намерено покрито със сняг на паркинга срещу градския културен дом. Ключовете бяха на земята, като че ли ритнати отдолу.
Бащата на Милер не беше открит.
Мексико сити. Април.
Седемдесет и две годишният Мартин Розенберг, излезе от синагогата, пъхна шапчицата в джоба на палтото си и се загледа към павираната улица. Тътенът от уличното движение по Пасео де ла Реформа, долитащ до него, наруши обзелото го спокойствие. В дясно светлините на древния замък на хълма Чапултепек проблясваха на фона на настъпващия мрак.
Той размени традиционния еврейски поздрав
Зави зад ъгъла и продължи към добре осветеното авеню, което свързваше хълма Чапултепек с правителствените сгради.
— Не ме интересува на колко години е! — каза Аарон Розенберг. — Никога не се е бавил повече от час на връщане! — Той се разхождаше напред-назад пред големите френски прозорци на хола, които заемаха цяла стена. — Но вече минаха цели два часа!
Розенберг приличаше повече на испанец, отколкото на евреин с тънките си мустачки, орловия нос и тъмните искрящи очи. Рядко посещаваше синагогата, но правеше щедри дарения и познаваше равина, на когото се бе обадил преди четиридесет и пет минути и бе разбрал, че баща му си е тръгнал на свечеряване.
— Може да се е отбил на гости при някого — предположи жена му. Лицето й бе силно почерняло от слънцето. Тя беше на тридесет и осем години, с гъвкаво от ежедневните игри на тенис тяло. Носеше солиден златен часовник, тюркоазена огърлица и ярко червена пола и блуза в стил рустикана.
— На кого? И да се забави повече от два часа?
Видя фаровете на мерцедеса, който удари спирачки.
— Естебан се връща. Може да го е открил.
Но Естебан му докладва, че е проверил навсякъде, откъдето би могъл да мине баща му на връщане от синагогата. След това продължил да търси по всички улици в радиус двадесет блока оттам. Останалите прислужници се връщаха със същите тревожни новини, след като бяха обикаляли пеш.
— Продължавайте да го търсите!
Розенберг позвъни на всички болници в Мексико сити. Без резултат. В полунощ, след като хората от прислугата отново се бяха прибрали без да открият баща му, той наруши един от най-важните принципи в търговските си дела — стой по-далеч от полицията, освен ако не се налага да им дадеш някакъв подкуп — и се обади на един капитан, чийто дом на осем мили южно от града, край езерото Чалксо неотдавна бе реконструиран благодарение на Розенберг.
Месец по-късно баща му все още не беше открит.
Торонто. Май.
От прозореца на първа класа на самолета на Ер Канада Джоузеф Кеслер се взираше в ширналата се блестяща повърхност на езерото Онтарио. Дори от височина шест хиляди метра ясно различи един товарен кораб долу сред Големите езера. Близо до брега се виждаха надутите от вятъра и искрящи на слънцето платна на по-големи лодки. Кеслер знаеше, че водата е ледено студена, въпреки блесналото слънце. „Хората в платноходките долу трябва да са много запалени по този спорт.“ — мислеше си за тях със симпатия. Той самият умееше да доведе до край всяка своя идея и благодарение на това си качество бе превърнал малката „Провидънс електроникс“ в процъфтяваща компания, което го направи милионер преди да навърши четиридесет години. В момента обаче не бе отдаден на мисли, свързани с търговските му дела. Един съвсем личен въпрос не му даваше спокойствие и го подлудяваше. Не позволи това да проличи. Външно успяваше да запази самообладание. През целия полет се правеше, че разглежда някакви документи, макар и вътрешно да беснееше от яд. „Спокойно“ — повтаряше си той. — „Успехът зависи от търпението. Запази самообладание!“
Под него се бе ширнало Торонто. Жилищните квартали се разпростираха по бреговете на езерото, а небостъргачите стърчаха в центъра на града. Почувства разликата в налягането, когато самолетът започна да се спуска. Шест минути по-късно се приземи на международното летище в Торонто.
Кеслер бързо мина през митницата.
— Нямам нищо за деклариране. Тук съм по работа.
Митничарите не провериха куфарчето и чантата му.
През една плъзгаща се стъклена врата излезе в шумния салон, огледа тълпата и се приближи до мускулест мъж, който имаше същата вратовръзка на червени и сини ивици, като неговата.
— Колко струва вратовръзката ви? — попита го Кеслер.
— А вашата?
— Някой ми я подари.
— А моята я намерих.
След като си казаха паролата, юначагата го попита:
— Имате ли багаж?
— Само това, което виждате.
— Тогава да се махаме оттук — каза мъжът с канадски акцент.
Излязоха на паркинга и се качиха в очакващата ги там кола. Скоро стигнаха до четирилентова магистрала и се отправиха на запад по аутобан 401.
Кеслер погледна назад към хоризонта, където се виждаха очертанията на Торонто.
— След колко време ще сме там?
— Един час.
— Всички ли дойдоха?
— Вие сте последен — отговори мъжът.
— Добре — Кеслер почувства, че гневът му се надига. За да не мисли за това, той посочи към обработените полета и редиците дървета покрай магистралата. — Нещо липсва.
— Да, рекламите.
— Правилно.
