Мисията „Нощ и мъгла“

предложа — каза Холоуей.

Кеслер кимна разбиращо с глава.

— Липсват Сет и Ледената висулка.

Сидни, Австралия. Юни.

Катедралата „Свети Андрей“, основите на която бяха положени през 1819 година, беше толкова внушителна, колкото се описваше в пътеводителя. Кеслер се разходи из нея. Стъпките му отекваха в полумрака. Разгледа куполите, възхити се от стъклописите и излезе. Яркото слънце го заслепи и го накара болезнено да премигне. По „Джордж стрийт“ стигна до градския културен дом, в който се провеждаха концерти и конференции, както се поясняваше в пътеводителя. След като се поразходи колкото се полага за един турист, отиде до ъгъла, взе такси и се насочи към един от множеството ресторанти с източна кухня, с които се славеше Сидни. Там имаше среща със свой делови партньор, но нарочно отиде по-рано. Отправи се към една телефонна кабина и набра номера, който му бе дал Холоуей. Отсреща се чу мъжки глас.

— Магазин за принадлежности за водни спортове „Бонди Бийч“.

— Господин Пендълтън, моля.

— Синът или бащата.

— Без значение.

— На телефона Пендълтън младши.

— Господин Пендълтън, в Австралия имате ли ледени висулки?

Последва упорито мълчание и за момент Кеслер помисли, че отсреща затвориха телефона.

— Господин Пендълтън?

— Кой се обажда?

— Приятел.

— Клиентите ме чакат. Моята работа е да давам под наем и да продавам сърфове. Освен това продавам и зареждам леководолазни апарати. Никакви ледени висулки не ме интересуват. Нито пък хора, които задават глупави въпроси.

— Почакайте. Може би трябва да чуете едно име. Томас Конрад. Пощенска кутия 438.

Отново последва мълчание. Когато най-после заговори, гласът на Пендълтън звучеше приглушено, сякаш беше поставил ръка на устата си.

— Какво искате?

— Да се срещнем. Очевидно е, че ако исках да ви причиня нещо лошо, нямаше да ви се обадя и по този начин да ви накарам да застанете нащрек.

— Вие сте от тях, нали?

— Казвам се Кеслер.

— О, боже. Мисля, че дадох ясно да се разбере. Не искам да имам нищо общо с…

— Случиха се някои неща. Обстоятелствата ме принудиха да дойда.

— Вие сте тук в Сидни? О, Света Богородице!

— Обаждам се от един ресторант. За първи път съм тук. Няма начин този телефон да се подслушва.

— Но вие знаете името ми и къде да ме търсите! Ако са ви проследили…!

— Взех мерки.

— Мерки? — в гласа на Пендълтън прозвуча презрителна нотка. — Ако бяхте толкова сигурен, че не са ви проследили, щяхте направо да дойдете, а не да ми звъните по телефона.

— Не ми се щеше да рискувам да идвам лично. Ако внезапно ви бях изненадал, можеше да се изплашите и да не ми дадете възможност да ви обясня.

Пендълтън изруга.

— Опитах се да покажа добрите си намерения — каза Кеслер. — Моля ви, ние наистина трябва да се срещнем. Колкото по-скоро го направим, толкова по-бързо ще напусна страната.

— Но не тук.

— Имате предвид магазина ли? Не, разбира се. Не бих искал да ви излагам на опасност.

— Не си записвайте нищо — помоли Пендълтън — в четири следобед…

След като даде инструкции, Пендълтън затвори телефона. През цялото време бе говорил тихо, така че помощникът му, зает с клиент отпред в магазина, не би могъл да чуе нищо. Въпреки че съзнаваше това, почувства, че над него надвисва опасност. С този директен разговор бе нарушено едно от свещените правила, на които го бяха учили.

„Господ да ме пази от аматьори!“ — помисли си той и излезе от стаята си, мина покрай един рафт с водолазни костюми и се престори на заинтересуван от покупката, която се канеше да направи клиентът.

— Този е последна дума на модата. Няма да имате проблеми с температурата под водата — препоръча го Пендълтън на клиента. — Никакви проблеми. Ако не ви е точно по мярка, елате, ще го сменим.

Въпреки че беше дошъл с баща си в Австралия преди близо десет години, Пендълтън продължаваше да говори с американски словоред. Тук го намираха за странен. Това го устройваше. Понякога можеше да останеш незабелязан като стоиш настрана. Като местен жител създаваше илюзията за човек, който никога не напуска околността, освен когато участваше във водолазни експедиции от време на време. По този начин отсъствията му лесно намираха обяснение.

Той махна за довиждане на клиента, потупа своя помощник по гърба — „Голям удар!“ — и се върна в стаята си, но веднага излезе от задната врата. Дори и извън сезона, Бонди Бийч беше изненадващо оживен. Туристи, няколко запалени сърфисти, хомосексуалисти, които правеха упражнения за мускули. С фланелената си риза, избелели джинси и платнени обувки (без колан, без чорапи и връзки на обувките), Пендълтън не се различаваше много от плажните гларуси. Вярно, че малко беше попреминал възрастта. Но дори и на четиридесет години би могъл успешно да съперничи на „гларусите“ с изрусялата си на слънцето, разрошена от вятъра коса, бронзовия загар на лицето, железните мускули на ръцете и гърдите. Но нямаше желание да се прави на такъв.

Потърси с поглед баща си на плажа и го видя да маже с восък една дъска за сърф и да приказва с важен вид на младежите, които го бяха наобиколили.

Пендълтън почувства прилив на нежност. Слезе по стълбите от задния вход на магазина, мина по пясъка и отиде при баща си.

Вълните заливаха плажа. Студеният вятър носеше мирис на сол. Пендълтън почтително изчака баща си да доразкаже на своите слушатели за огромните вълни преди пет години. Старият Пендълтън беше висок колкото сина си, също така мускулест и въпреки че беше на седемдесет и две години, със сбръчкано от възрастта и изсушено от слънцето лице, бе запазил строгата си красота. Мъжът вдигна поглед към сина си.

— Възникна един малък проблем, татко. Трябва да поговорим.

— Ако наистина е така наложително — с леко подигравателен тон, разочаровано въздъхна бащата.

— Боя се, че да.

— Скоро ще се върна, момчета.

— Един от старите ти приятели току-що ми се обади по телефона. Той е тук в града.

Пендълтън тръгна с баща си към магазина. Този път въздишката на по-възрастния мъж не беше престорена.

— Казах на тези глупаци да стоят по-далеч от мен. Никога не съм одобрявал идеята да поддържаме връзка. Ако не беше онзи свещеник, отдавна да съм разрешил проблема.

— Искаше да се срещнем. Може би се е случило нещо лошо.

— Сигурно има нещо, щом е дошъл чак дотук. Светът е малък, човек не може да се скрие.

— И писмото, което ни изпратиха миналия месец…

— Искаха да се срещнем в Канада — презрително изпуфтя баща му. — За глупак ли ме мислят?

— Май че те са глупаците. Но сега нямам избор. Не мога да го оставя да ми идва в магазина, затова трябва да се срещнем някъде другаде.

— Но за пръв и последен път. Накарай го да разбере това.

— Исках да те предупредя… Бъди внимателен, докато ме няма.