— Ледената висулка винаги е нащрек.
— Знам — усмихна се синът и прегърна баща си.
Кеслер почувства, че е изнервен, влизайки в ботаническата градина на Сидни точно в четири, както се бе уговорил. Струваше му се, че не е достатъчно убедителен, когато внезапно напусна деловата среща насред важни разговори и се оправда с неразположение. Въпреки че причината за идването му в Австралия не бе точно бизнесът, той му служеше за прикритие. Единствен той от групата, която неотдавна се бе срещнала в Канада, имаше повод да пътува до Австралия, без да събуди подозрение. Но сега, като излезе от преговорите, на които се решаваше отдавна обсъжданото сътрудничество между неговата електронна компания и подобна австралийска фирма, без да иска привлече вниманието към себе си. Връщайки се назад към разговора с Пендълтън, му се щеше да бе настоял срещата да се проведе по-късно, но от друга страна онзи с такава неохота се съгласи, че Кеслер нямаше друга възможност.
Минавайки по една пътека покрай екзотични растения, Кеслер не можеше да се освободи от чувството, че въпреки предпазните мерки, е бил проследен. Не само до тази градина, а още от Америка. „Аз все пак съм бизнесмен, а не експерт по задкулисни игри“ — мислеше си той. — „Може би баща ми би могъл“ — той без малко да добави: „ако беше жив“, но се опита да гледа по-бодро на положението — „да се справи със ситуацията, но аз никога не съм бил обучаван за такива случаи“.
Все пак си каза, че няма да сгреши, ако се опира на здравия си разум. „Не се оглеждай, за да провериш дали не те следят. Безследното изчезване напоследък на хора от кръга означаваше, че врагът е отлично организиран и опитен. Ето защо «опашката» — както я наричаха в криминалетата — със сигурност няма да е толкова неопитна, че да се остави да разбера, че съм следен“. Кеслер се движеше с пътеводител в ръка. Въпреки че едва се въздържаше да не погледне импулсивно назад, той упорито се правеше, че чете в книгата и с интерес разглежда растенията пред него. Пътеката продължаваше напред. Стигна до една заобиколена от храсти пейка и спря, като се обърна на запад, очевидно за да види сградата, която според пътеводителя бе Правителствената резиденция, в която живееше губернаторът на Нов Южен Уелс. В действителност се спря там, защото така му бе поръчал Пендълтън.
Поведението на Пендълтън също го безпокоеше. На времето бащата на Пендълтън — Ледената висулка — е бил един от мъжете, които са всявали голям страх в Европа. Въпреки че би трябвало да е вече към седемдесетте, можеше да се предположи, че все още е много опасен. Според слуховете — с източник Холоуей — на сина на Ледената висулка също трябваше да се гледа с нужното уважение, защото бе обучен от собствения си баща. Мястото на тази среща — открито и оживено, очевидно бе съзнателно подбрано, защото забележителностите щяха да служат за прикритие. В случай на нужда можеше да се избяга в много посоки, но това означаваше още, че синът на Ледената висулка, би могъл да бъде не по-малко опасен за него от самия враг.
Както му бе наредено, Кеслер седна на пейката. Откъм храстите, където пътеката завиваше и продължаваше, се чу гласът на мъжа, с който бе разговарял по телефона:
— Е, добре. Дойдох на срещата. А сега, да свършваме по-бързо.
Кеслер изпита инстинктивно желание да обърне глава по посока на храстите, откъдето идваше гласът, но онзи сякаш разбра това и го предупреди:
— Гледайте право напред. Към Правителствената резиденция. Ако видите, че някой се приближава, спрете да говорите. И само най-същественото.
Кеслер преглътна и заговори.
Облечен в екип за бягане, Пендълтън седеше на пейката от другата страна на храстите и бършеше изпотеното си чело като човек, който има нужда от почивка. Той се взираше на север, където се виждаше Държавната музикална консерватория, чието строителство бе започнало през 1819 година. Прииска му се да бе живял в онези времена, когато всичко е било някак по-простичко. Без сателитни комуникации. Без компютри. Без реактивни самолети, които правеха Австралия така лесно достъпна. „Светът е малък, човек не може да се скрие“ — бе казал баща му. Разбира се, Пендълтън трябваше да признае, че ако ги нямаше всички тези съвременни комуникации и възможности за пътуване, търговията им нямаше да процъфтява.
Когато от другата страна на храстите Кеслер, когото той също не виждаше, му обясни всичко, лицето му се изопна.
— Какво? Всички ли? Просто се изпариха? Но, защо, за бога, това не бе изяснено в съобщението?
— Не съм го изпратил аз — отговори Кеслер. — И на мен ми се стори мъгляво, но разбрах, че трябва да бъдем предпазливи. Освен това баща ми също изчезна и аз разбрах подтекста на думите „неотдавнашните загуби“.
— Подтекст ли? — въпреки че Пендълтън снижаваше гласа си, той прозвуча като вик. — Ние решихме, че някой от старите познати на баща ми е починал! Че ни канят на панихида! А не сме дошли чак в Австралия, та да рискуваме да се разкрием като тръгнем за Канада — да пием за умрелите и да проливаме сълзи!
— Значи с баща ви всичко е наред?
— Благодарение на вас, не! Да биете толкова път! А може би нашите преследвачи са по петите ви!
— Нямам друг избор, трябваше да рискувам.
— Защо?
— Почакайте, някой идва.
Пендълтън се подвоуми дали да остане или да изчезне.
— Две деца с куче. Отбиха се в друга посока. Всичко е наред — каза Кеслер.
— Отговорете ми! Защо сте тук? Ясно дадохме да се разбере, че не желаем да имаме нищо общо с останалите.
— Холоуей ме предупреди, че точно така ще реагирате. Знам, че Ледената висулка никога не се е отличавал с голямо пристрастие към групата. Но те настояха.
— Въпреки нашето категорично желание? И възможността да ни изложите на опасност?
— Имаме едно предложение — отвърна Кеслер. — Ако Ледената висулка не изпитва привързаност към старите си приятели, нито съчувствие към изпадналите в беда, то, може би той — или вие — бихте променили мнението си по някаква друга причина.
— Едва ли…
— Например, ако ви предложим пари. Всички от групата са достатъчно богати. Имаме средства. Ние знаем с какво се занимавате вие и баща ви. Ще ви платим много добре, за да откриете къде са бащите ни. А ако — приглушено добави Кеслер, — Господ да ми прости, че не само го мисля, но и го казвам на глас — ако са мъртви, искаме да отмъстите за тях.
— А, такава ли била работата? Били сте толкова път, за да ме наемете да отмъстя?
— Нищо друго не можахме да измислим.
— Не, не мога. Невъзможно е.
— А парите…
— Вие не разбирате. Твърде рисковано е.
— Но при тези обстоятелства… Става дума за стари приятели…
— И сами да си навлечем белята, а може би вие вече сте го сторили? Тръгвам си — Пендълтън стана от пейката. — Отговорът е „не“.
— Отседнал съм в пансиона „Капитан Кук“! Помислете все пак! Може да промените мнението си!
— Няма да стане — Пендълтън си тръгна.
— Почакайте! — обади се Кеслер. — Трябва да знаете още нещо!
Пендълтън спря.
— Кардинал Павелич!
— Какво му е?
— Също изчезна.
Пендълтън тичаше надолу по песъчливия склон към плажа Бонди Бийч. Чувстваше тежест в гърдите си. Беше 5.30. Спортният костюм бе плътно прилепнал към тялото му. На няколко пъти се прекачи на различни
